" КИНДЛИНГ "
Трейси Чи
КИНДЛИНГ
Японска литература
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 506
Трейси Чи - автор
Гергана Дечева - преводач
Харпър Колинс - дизайн на корицата
Василена Василева - редактор
Препоръчано за лица над 14години
Година: 2024
Език: Български
Страници: 506
Трейси Чи - автор
Гергана Дечева - преводач
Харпър Колинс - дизайн на корицата
Василена Василева - редактор
Препоръчано за лица над 14години
В наличност
21.25 лвс ДДС
25.00 лв
Добави
АМИТИ
Не си чувала това име от месеци. Честно казано, не вярваше, че ще го чуеш отново. Та ти си напълно анонимна в северните земи, без никаква следа от онази показност, която идваше с ранга и славата ти.
(Което, разбира се, беше и причината да дойдеш в северните земи.)
Обръщаш се и оставяш стария си кон, Комета, да потропва търпеливо по улицата. Откакто войната свърши, нравът му е по-спокоен, но дали е от старост, или от скука, не знаеш.
Момичето с рошавата коса (казва се Леум) не спира да те гледа. Тя излъчва тиха сила, като кучето до нея, с наведена глава и опънат врат.
Но ти никога не си обичала кучета.
Вдишваш дълбоко, оправяш шала си. Подарен ти е от собственика на един замък, на когото помогна да се освободи от окупацията на Ведра. Вносен, красив, изработен от лотосова коприна, боядисана в пищен шафран.
Не таиш сантиментални чувства към онзи господар, чието име дори не си спомняш, но тази битка ти донесе титлата. Тази битка те превърна в легенда, много преди ти или който и да е друг да е чувал за „Долините близнаци“. Може и да си изоставила повечето си вещи, когато напусна столицата преди пет месеца, но не успя да се разделиш с този шал.
–Сега съм само Амити – казваш твърдо.
Леум кимва, а ти се чудиш откъде те познава. Не само, че знае
прозвището ти (на практика всички в Амеранд го знаят), но е виждала и
лицето ти? Може би е Киндлинг, Ранг шест или може би пети.
Най-вероятно е била нападател в челните бойни редици, с тежък двуръчен меч като този на гърба ѝ.
Може би някога сте били заедно, в един и същи батальон, преди да ви пратят на други места, за следващите кланета.
Или може би е от Ведра. На юг те наричаха с най-различни прозвища, както ласкателни, така и не.
–Амити? – Другото момиче, Тана, изглежда изненадана, както изглеждат всички, когато разберат коя си. Какво си правила. За
разрушенията, които си причинила, и животите, които си отнела. – Ти си
Анг...
–Тихо. – Оглеждаш улицата. Има няколко минувачи, които, стреснати от тона на Тана, се обръщат към вас и ви гледат с любопитство.
–Брат ми разказваше истории за теб – продължава тя, вече по-меко. –Той...
Прекъсваш я с усмивка.
–Днес тук е доста горещо, не мислиш ли?
Тя изглежда объркана, но нямаш време за нейното объркване. Единственото, което искаше, когато излезе от дома си тази сутрин, беше
да си свършиш задачите и да се измъкнеш незабелязано, както правиш от месеци, но не можеш да се изнижеш сега, когато си попаднала в такава ситуация, нали?
Трябва да се махнеш оттук, да се скриеш, докато всичко утихне. Още по-важното е, че трябва да направиш така, че Леум и Тана, които вече знаят коя си, няма да ти причинят повече неприятности, отколкото вече са ти навлекли.
Тръгваш по улицата към таверните, които са в началото на града.
– Какво ще кажете да ви черпя по едно питие?
–Никой никъде няма да ходи! – Антикварката, която досега е оглеждала щетите, нанесени на магазина ѝ, те удря по рамото, което,
при други обстоятелства би те разсмяло. (По време на войната никой не би посмял.) –Какъв ад! Вижте какво сте направили с магазина ми! Кой ще плати за това?
Погледът ти отново се стрелва към тълпата, някои от хората вече се връщат обратно, жадни за още жестокост.
Бързо притискаш шепа монети в набръчканата длан на антикварката.
–За ремонта – казваш ѝ, – с допълнително възнаграждение за мълчанието ти относно днешните събития.
Тя те поглежда замислено, подрънква с парите в шепата си.
–Малко ми се струват. Това няма да покрие...
–Не се пазари с мен – прекъсваш я. – Знам колко струват тези кепенци.
Когато долавя остротата в гласа ти, тя отстъпва крачка назад. Не може да не отстъпи. Ако тази жена има внучка, сигурно си на нейните години, но през краткия си живот си воювала с по-възрастни и по-страшни хора от нея.
Тълпата вече почти стига до вас, движи се с цел. Напомнят ти за онези подмазващи се лакеи и дребни „величия“. Обръщаш се към Тана (която си бърше окървавената устна) и Леум (която изглежда нетърпелива).
– Е, ще пием ли?
***
Останалите едва успяват да се съгласят, когато повеждаш Комета с бърза крачка. Така принуждаваш Леум и Тана, които са по-ниски от теб, да тичат, за да не изостават.
Всъщност, наистина трябва да намалиш темпото. Зад гърба си чуваш неравномерните крачки на Тана, учестеното ѝ дишане.
Счупено ребро най-вероятно.
Ужасно болезнено е, но никой не може да направи нищо. Може само да се чака да заздравее.
И не е като ти да си отговорна за нейното благополучие. Просто трябва да я изведеш оттам, за да си купиш мълчанието ѝ. Дотук се простират задълженията ти към нея.
Нищо повече.
–Хей – казва Леум и се приближава до теб. – Хей, Амити.
Нито ти, нито Комета намалявате скоростта.
–Какво?
–Как така си тук?
Свиваш устни. Отказваш да отговориш.
–Искам да кажа… на колко години си сега? Трябва да си поне на деветнадесет...
–Двадесет следващия месец – отговаряш ти.
–И не си изгоряла? – пита тя, по-грубо, отколкото си свикнала да ти говорят, макар че, нека бъдем честни, от месеци не си говорила с никого.
Повдигаш рамене и притягаш шала около гърлото си.
Това винаги е бил проблемът с Киндлинг, нали? Това е причината, поради която кралицата-главнокомандващ беше толкова нетърпелива да се сдобие със силата на барута и куршумите.
Ние умираме твърде бързо.
Магията ни винаги се е подхранвала от жизнената ни сила, всеки огнен сърп, всяка огнена стрела, които изтръгваме от телата си, отнемат дни, месеци, години от живота ни.
Съкращават времето ни на тази земя.
Съкращават живота ни.
Предполага се, че в началните години на войната, когато Ведра за първи път е започнала да анексира всичките си по-малки южни съседи, Киндлинг са били подлагани на обучение, чак когато поотраснат. А до времето, когато са ги пускали на бойното поле, са им оставали само няколко месеца живот, преди магията да започне да ги поглъща отвътре, да ги разяжда и дълбае, докато не се превърнат в овъглени черупки.
Но в онези дни военните конфликти са били по-кратки. Ведра погълнала Ченяра, Гамаран, Парваная за броени месеци, преди да продължи да завладява други острови, други нации, други народи.
Но с напредването на завоеванията им, северняците в Амеранд станали доста неспокойни. Започнали да търсят начини да увеличат земята и парите си.
И това наложило да включат деца като нас.
Когато Амеранд се надигна, за да спре експанзията на Ведра, те вече бяха разбрали, че ако започнат да ни обучават на петгодишна възраст, ще бъдем готови за битка на дванадесет години, след което ще могат да ни използват почти шест години, преди да изгорим.
Разбира се, до осемнадесет (най-много до деветнайсет) щяхме да сме мъртви, но за едно дете Киндлинг нямаше по-висша цел, по-висше призвание от това.
–Извадих късмет – казваш, макар и да не си сигурна дали го казваш сериозно. – Предполагам, че и двете сме извадили късмет.
***
Когато си напълно сигурна, че минувачите са изгубили интерес и са се отдалечили, забавяш темпото си, за да може Тана да ви настигне. Тя притиска тялото си отстрани (определено има счупено ребро), но не се оплаква и не те моли да намалиш скоростта.
Струва ти се интересно.
Не си очаквала такава устойчивост от цивилен, който е прекарал по-голямата част от войната под чужд ботуш, но и на скрито, у дома.
Докато си проправяш път през града, минаваш покрай търговски пункт, изоставена работилница на някой гемолог, стара станция за теглене на товара на каруците, сега обрасла с тръстика, която кучето спира да помирише, преди бързо да се върне при Леум.
Не винаги е било така. Според проучванията ти, преди сто години някакъв златотърсач открил жила от балар в подножието на Кандиверите, което е накарало военните от Амеранд да изпратят свои миньори и кристалографи, за да изкопаят блестящите розови скъпоценни камъни от земята. Уиндфол процъфтял. Хотели, игрални зали, търговски обекти – сгради изниквали една след друга, като плевели. Всички се надявали на следващата голяма жила.
Но така и не я открили. С течение на годините земята пресъхнала. Нямало нищо скъпоценно в нея. Градът се свил. Постепенно няколко семейства се преместили в хълмовете над Уиндфол и основавали земеделски селища по тучните планински ливади.
По време на войната основният им принос към армията на кралицата-главнокомандващ беше да дават част от реколтата си и наборници за армията.
Но нека бъдем честни – при наличието на избор, бихме предпочели да имаме повече храна.
Сега Уиндфол е почти изоставен, а тъй като на юг все още е в ход „Великото и хармонично обединение“, северните жители са оставени да се оправят сами.
Почти няма закони. Няма истинско правителство. Може би от време на време им се случва да ги нападнат крадци и бандити, но такива неща не те притесняват. Не, за теб е спокойно...
Мирно.
Мъртво.
Нали именно затова избра това място?
Единственият недостатък на безлюдния град е, че няма прилично място за пиене. Тук най-доброто, което можеш да намериш, е в „Гранд хотел“ – постройка с осем стаи, която по никакъв начин не отговаря на името си. Провиснали греди, криви кепенци. Но в ресторанта в лобито има избор, да речем наполовина приличен (което е повече, отколкото може да се каже за останалите кръчми тук), така че това е единственото място в града, което става.
Връзваш Комета отвън, вкарваш Леум и Тана във фоайето, следвани (за твой ужас) от кучето.
Не си единствената неприятно изненадана, защото веднага щом собственикът, дебел мъж с още по-дебели мустаци, вижда кучето, тръгва напред и сочи с пръст към вратата.
– Не! Никакви псета!
Докато събува сандалите си, Леум му подхвърля монета от десет кидама, минава покрай него и заедно с кучето тръгват бързо по износените сламени рогозки.
Твърде изненадан, за да протестира, собственикът мълчаливо прибира монетата в джоба си.
Тана изглежда замислена, докато събува обувките си, умът ѝ очевидно е зает с други грижи, не мисли за кучето.
Мръщиш се. Не мислиш, че си сноб (макар че си), но никога не си си представяла, че едно куче може да е добра компания за пиене.
Не че сега имаш голям избор.
В ресторанта, минавате между няколко умрели огнища и ниски маси. Само едва-две са заети.
Само местни жители, което те притеснява. Ти си в северните земи едва от пет месеца, но това е достатъчно дълго време, за да разбереш, че по това време на годината Уиндфол би трябвало да гъмжи от търговци, които зареждат рафтовете за зимата. Ресторантът би трябвало да е пълен.
Последния път, когато беше в града, чу, че по търговските пътища вилнеят бандити, но не мислеше, че ситуацията е излязла чак толкова извън контрол. Ако търговците не успеят да внесат достатъчно запаси през топлия сезон, на това място му предстоят няколко трудни месеца.
Не че това е от голямо значение за теб.
Леум е избрала маса в ъгъла (с гръб към стената, с добра гледка към помещението) и когато сядаш до нея, тя казва:
–Значи ще ни купиш обяд, а?
–Казах питие – отговаряш внимателно – но и ядене става, стига да не казвате на никого коя съм.
Леум кимва доволна.
–Няма проблем.
Но Тана поклаща глава.
–Не искам нищо друго, освен да ме изслушате.
Леум се обръща настрани и се опитва да не обръща внимание на присъствието на момичето.
–Не, благодаря.
Тана поглежда с мрачно лице към увития меч, който Леум е сложила в скута си, после вдишва дълбоко (макар и болезнено, заради счупеното ребро), а когато отново вдига очи, в погледа ѝ има повече смелост, отколкото подозираш, че някога е събирала.
Вдигната брадичка, изправени рамене.
–Ще ме изслушаш – казва тя, – освен ако не искаш всички да знаят, че имаш баларно оръжие в себе си.
Леум е гневна.
–А когато се опитат да го вземат? Доста животи си готова да изложиш на риск, а?
Блъфът на Тана избледнява и зад него прозира отчаяние. Сериозна и решителна е.
–Знам – казва тя. – Но това е цената на мълчанието ми.
***
В крайна сметка купуваш храна и за двете. Все пак изглеждат така, сякаш не са яли, а и не е като да не можеш да си го позволиш, така че не се колебаеш и не им отказваш.
Бутилка сливово вино, три препълнени чинии с ориз и корен от репей, яхния от планински картофи, малко говеждо. Веднага щом купичките кацат на масата, Леум изсипва част в шепата си, за да даде на кучето, което поглъща храната на няколко мокри хапки.
Мръщиш се.
Междувременно, колкото и да се пенеше, че няма нужда от обяд и че не е чак толкова гладна, Тана поглъща храната си почти толкова бързо, колкото кучето.
Докато момичето пълни стомаха си, Леум размахва лъжица към теб.
–Какво изобщо правиш тук? – пита тя. – Мислех, че си в някое имение в някой голям град или нещо подобно.
Въртиш чашата между ръцете си, гледаш как повърхността ѝ блести на светлината.
–Бях – казваш. – Но се отказах.
–Защо?
–Мисля, че просто исках малко спокойствие.
Което не е лъжа. Не съвсем. Когато напусна столицата, продаде по-голямата част от имуществото си (къщата, мебелите, изящните си вещи) и си купи колиба извън Уиндфол. Нищо особено, казваш си, но е спокойно. Предимно се държиш настрани от другите.
Грижиш се за градината. Сечеш дърва за огрев, яздиш Комета по склоновете.
Харесва ти тук. Доволна си тук. Хубаво е, казваш ѝ. Спокойно е.
–Вече го каза – прекъсва те Леум.
–Е… – Отпиваш глътка от питието си. – Предполагам, че това е и самата истина.
–Не за всеки – обажда се Тана и събира последните зрънца ориз от купата си. – Точно за това искам да говоря.
Леум я игнорира, като обира последната лъжица от обяда си.
–Селото ми е в беда – продължава Тана.
Тя ви казва, че е от Камас, малка земеделска област на два дни път от Уиндфол, нагоре по хълмовете.
–Преди седмица ни нападнаха бандити.
Поглеждаш към празните места в заведението, мислиш си за търговците, които трябваше да са тук, но ги няма, за пустите пътища. Винаги е имало бандити, законът винаги се е нарушавал (разбира се), но след войната като че ли това се случва по-често.
Повечето войници се прибраха у дома (с изключение на войниците Киндлинг, тъй като ние нямахме домове, в които да се върнем – всички данни за нас бяха унищожени, още когато ни иззеха, и всички копнежи по нас бяха затрити, бяхме забравени от семействата си срещу солидни месечни приходи, които бившите ни близки получаваха), но не всички останаха у дома.
Е, не всички от нас станаха крадци и главорези, но след години на насилие, някои от тях сякаш вече не разбираха разликата между грабеж и кражба с взлом, между битка и убийство. Сякаш правилата на мирното време бяха непонятни за тях, особено съпоставени с това, което знаеха – правилата на войната. А такива имаше много, твърде много такива воини, които сформираха скитащи банди от разбойници или престъпни организации в градовете, в които не се вършеше нищо друго, освен злодеяния.
Някои от нас също бяха виновни.
Отказахме се от нашия кодекс, за да станем наемни убийци.
Все пак в това ни биваше, нали? Това беше единственото, което знаехме. Което познавахме.
–През последните две години бандитите идват всеки сезон и вземат повечето от това, което държим в складовете си, отвличат добитъка ни, конете ни – продължава Тана.
Повдигаш вежда.
–И вие им ги давате?
–Не мислехме, че имаме избор.
–Но сега изведнъж мислите, че имате?
–Брат ми мислеше така. Той... – Устата ѝ се изкривява. – Негова беше идеята да намерим Киндлинг, които да ни защитават – казва тя накрая.
Леум скръства ръце.
–Тогава защо той не е тук?
Хвърляш ѝ рязък поглед, но тя не забелязва. (Но тя май не забелязва много, нали?)
Тана се взира в празната си купа, иска да се пребори със сълзите си.
–Опита се да им се опълчи и те го убиха. Когато се втурнах да му помогна, ме накараха да гледам как кръвта му изтича на земята.
Неволно докосва раната на ключицата си, която се вижда точно под гънките на дрехите ѝ.
Виждала си рани и преди.
(Твърде много рани, ако трябва да сме честни.)
Но видът на нейната някак те смущава, обръща нещо в теб. Представяш си я под острието на меча, уловена между вероятността за нови, по-болезнени рани и желанието да помогне на брат си, докато върхът на острието се забива все по-дълбоко в кожата ѝ.
Мръщиш се. Навремето може и да си била безмилостна.
Но никога не си била жестока.
Тана се покашля и прокарва ръка през лицето си.
–Ще се върнат след малко повече от месец, когато докараме кравите от високите пасбища – продължава тя. – Точно както миналата година. Само че този път няма да ни оставят достатъчно, за да оцелеем през зимата. Брат ми искаше да дойде тук, да наеме Киндлинг, които да се бият за нас. Вярваше, че можете да прогоните бандитите, да ги накарате да ни оставят на мира завинаги.
Изражението на Леум не се променя.
– Колко плащаш?
За пръв път Тана изглежда засрамена.
–Храна и подслон – промълвява тя.
–Тогава намери някой друг да се бие за теб.
–Опитах. От три дни съм в Уиндфол и моля за помощ. И знаеш ли какво намерих? Посинено лице и няколко счупени ребра. Това намерих.
–И обяд – добавя Леум.
Тана я поглежда студено.
–Обядът няма да спаси селото ми.
Леум може и да не успява да мълчи през повечето време, но изглежда подобаващо раздразнена и обидена. Лицето ѝ почервенява. Извръща поглед.
Ако мислеше за собственото си добро, щеше да си тръгнеш сега, веднага. Да платиш сметката, да си свършиш работата, да се върнеш в колибата си, в градината си, да се разхождаш из хълмовете.
Искаше този живот, помниш ли? Това бавно, стабилно темпо, с което дните пълзят.
Не, ти заслужи този живот. Плати за него с годините от собствения си живот, плащаше за него малко по малко всеки път, когато слагаше короната си, всеки път, когато баларният ти кристал пламтеше с магията ти.
И все пак…
Навеждаш се напред.
–Винаги ли са едни и същи бандити?
–Да. – Тана сякаш не е очаквала да се заинтересуваш. Била е сигурна, че ще ѝ откажеш, както са направили всички останали, онези преди теб.
Но ти не си като всички останали, нали? (Никога не си била.)
–Води ги едно момиче на име Адрен – казва тя.
–Адрен? – Леум се изправя на мястото си.
Повдигаш вежда.
–Чувала ли си за нея?
–Тази сутрин е нападала няколко ифринци. Видях ги, когато пристигнах. – Прави пауза. – Положението изглеждаше зле.
–Видя ли следи от баларни изгаряния? – питаш.
–Баларни изгаряния? – повтаря Тана.
–От магията на Киндлинг.
Леум дърпа ръкава си нагоре, показва долната част на ръката си, където като мрежа на паяк са пръснати лъщящи розови белези.
Тана вдишва рязко, но ти не реагираш.
Ти също имаш такива белези.
(Всички ги имаме.)
Белезите са с различен цвят – от червено до светло пурпурно и розово, като цветът на изгарянето винаги съвпада с цвета на магията, която ползваш или с цвета на баларния кристал, горящ в оръжието на врага ти.
Ако си добър (ако имаш късмет), ставаш, продължаваш да се биеш. Караш светлината в кристала на врага да угасне.
Леум придърпва ръкава си обратно надолу.
–На мен ми изглеждаше като обикновено кръвопролитие.
Но ти трябва да си сигурна какво е било. Обръщаш се пак към Тана:
–Тези бандити… Има ли сред тях Киндлинг?
–Не знам. – Огъва безполезно ръце по плота на масата. – Някои от тях имат брони като техните, но не сме виждали някой от тях да използва магия.
–Брони? – Леум се оживява. – Колко?
Махаш пренебрежително с пръсти.
–Броните може да са купени. А баларни оръжия? Ръчни оръжия?
–Не знам да е имало такива.
– Хм. – Облягаш се назад, прекарваш пръсти през долния край на шала си.
Стани, Амити. Върви си у дома.
Онзи мир, който каза, че искаш? Мирът, за който дойде чак дотук? Заради който остави всичко зад гърба си? Заради който загърби целия си предишен живот?
Все още можеш да го имаш.
Но ти не го искаш, нали? Може би никога не си го искала. Опитвала си се да убедиш сама себе си, че го искаш, но не си успявала. Всеки ден, всеки дълъг, мъчителен ден в градината, по хълмовете, сред тишината е бил увенчан с неуспех.
Всички тези месеци провал да убедиш себе си, че точно това искаш. Но едва сега осъзнаваш колко много те е отегчавал този живот, дразнел те е, шлифовал те е, докато от човека, който си била, не е останало нищо, освен прах.
Затова се намеси, когато видя възможност отново да се биеш, отново да бъдеш войн, отново да побеждаваш, макар и за кратко. За мъничко.
И затова сега не ставаш, затова сега не тръгваш.
–Колко са бандитите? – питаш.
–Шестдесет. Може би повече.
–Ясно. – Фината материя се хлъзга между пръстите ти, напред-назад, напред-назад, докато мислиш.
Шестдесет.
Шестдесет бандити срещу малко фермерско село.
В най-добрия случай, сред хората в Камас има един или двама ветерани от войната. Няколко евтини меча. Останалите са невъоръжени, необучени.
Срещу шестдесет бандити.
Наум вече изчисляваш бойците, които ще ти трябват за такава битка, не можеш да се спреш, не можеш да спреш ужасните изчисления, които вече се въртят в главата ти...
–Хората ти готови ли са да се бият? – питаш.
–Разбира се – казва категорично Тана. После, още по-тихо: –Разбира се.
Леум те гледа сърдито.
–Наистина ли обмисляш да го направиш?
Усмихваш ѝ се. Малка усмивка (тъжна, безразсъдна).
–А ти не?
Тя изсумтява и това е отговорът, от който се нуждаеш. Отново се навеждаш напред, усещаш как идеята те привлича, как те дърпа към себе си и вече си готова. Като риба, която някой е уловил, пуснал, и уловил отново за още една битка, една последна битка.
Това е, в което си добра, нали? Това е, за което си обучена.
За което си създадена.
Не за мир, а за война.
Насочваш пръст към Тана, опираш го между очите ѝ.
–Никаква магия – предупреждаваш я. – Никой няма да гори по време на тази работа.
(Не че ще ти трябва магия за тази мисия, не и за прогонване на някакви бандити от планината.)
Тя кимва напълно сериозно.
До теб Леум е станала много тиха, замислено почесва кучето си между ушите.
–Кой ще получава оръжията им после? – пита тя. – Доспехите? Онези неща, хубавите, скъпите имам предвид.
–Можете да ги вземете после – казва бързо Тана. – Няма да ни трябват, не и след това.
–И ще приключим, преди да затворят проходите?
–Много преди това.
Леум кимва бавно. Тя вдига поглед и те поглежда в очите.
–Колко души мислиш, че ще трябват?
Чувстваш как усмивката ти става широка и зловеща, а дълбоко в теб онзи стар огън отново се разгаря. Онова познато желание за битка, за кръвопролитие, за победа и слава.
За последен път.
–Седем – казваш. – Седем Киндлинг.
Тя почти се разсмива. Саркастично, безрадостно.
–Мислиш, че можеш да намериш седем като нас на такова отдалечено място? Тук?
–Намерих теб, нали? – Притискаш шала към гърдите си, усещаш костите си под връхчетата на пръстите си. – Остават само пет.
За "КИНДЛИНГ" от Гери Дечева