" КИНДЛИНГ "
Трейси Чи
КИНДЛИНГ
Японска литература
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 506
Трейси Чи - автор
Гергана Дечева - преводач
Харпър Колинс - дизайн на корицата
Василена Василева - редактор
Препоръчано за лица над 14години
Година: 2024
Език: Български
Страници: 506
Трейси Чи - автор
Гергана Дечева - преводач
Харпър Колинс - дизайн на корицата
Василена Василева - редактор
Препоръчано за лица над 14години
В наличност
21.25 лвс ДДС
25.00 лв
Добави
ЛЕУМ
Войната те отведе на много места в Киндар (a през годините след края ѝ видя почти всичко останало), но за първи път идваш до северните земи.
Твърде далеч са от всичко на света. Тук няма нищо друго освен камъни и добитък – купчини кравешки отпадъци и прах.
Това е сурова земя, няма спор, но затова пък и те привлича. Суровостта ѝ, неумолимостта ѝ. Равнините се надигат и спускат като вълни, вятърът вие.
Борове, градински чай, тръни, камъни.
Парещо слънце, топлина, надигаща се от пътищата.
Няколко дни из пустошта и вече тялото ти е изсъхнало, изгаряш от слънцето, с нови дупки в подметките на сандалите (макар че, нека сме честни, те вече бяха започнали да изтъняват преди седмици, когато тръгна на север). Но вече си почти там, почти до планините.
Могъщите Кандивери, където полуостров Киндар се докосва до континента.
И страната Амеранд свършва.
Пред теб се очертава масивната и назъбена граница – остра,
огромна, жестока. Крепостта на боговете (или самите богове) в края на лятото, но все още покрити със сняг.
Кандиверите са единственото, което стои между теб и
кралството Ифрин.
Останалата част от света отвъд твоя.
Спираш за малко. Коленичиш. Почесваш кучето си зад ушите и
нагласяш малкия сребърен медальон, който носиш на врата си.
Ако трябва да хвърлиш последен поглед към страната си, няма по-добра гледка от тази.
***
Полуостров Киндар се разкъсваше и разпадаше на парчета много преди да влезеш във войната. Амеранд и Ведра. Северът и югът. В продължение на сто години тези титани беснееха напред-назад по полета, брегове, стръмни планински склонове.
Удар от стомана, тътен на барабани.
И ние.
Киндлинг[1].
Така ни наричаха. Сила от елитни воини, владеещи магия.
Розови пламъци излизаха на вълни от баларните ни оръжия,
докато съсичахме като с коса огромни отрязъци от гъсто подредените тела в редиците на враговете си.
Биехме се за Амеранд. Биехме се за Ведра. В продължение на сто години бяхме погълнати от две свирепи, непосилни вълни, които се разрастваха, набъбваха, поглъщаха градове, села, военни лагери.
Все още помниш какво беше тогава, когато се биеше в челните редици, там, в най-големите битки, в един отряд с другите като теб.
Тежестта на бронята ти. Огъването на земята. Магията, която гореше в теб, подивяла, и разпорваше въздуха през острието ти.
Но вече минаха две години, откакто за последно изтръгна огън от пръстите си, две години, откакто Амеранд спечели войната.
Благородниците на Ведра тихо се измъкнаха в изгнание, а всички стари карти бяха преначертани.
В знак на „Великото и хармонично обединение“ кралицата-главнокомандващ (Да живее кралицата!) забрани магията в целия полуостров Киндар. Счете, че е твърде жестока, твърде нехуманна, немислима в мирно време.
Никога повече деца-войници.
Никога повече деца няма да изгарят преди да навършат осемнадесет години.
А тези, които останахме?
Тези, които оцеляхме?
Беше ни даден избор.
Да предадем баларните си оръжия срещу земя и определена
сума на месец или да бъдем пуснати на свобода, да живеем и да се борим с живота и да бъдем убити, ако някога дръзнем да нарушим новия и така трудно извоюван мир.
Сега носиш меча си на гърба си, защото вече не е нужно да е на
колана ти. Един по-малко сантиментален човек би го продал, но не и ти. Мекушавостта ти е присъща, нали? Разделяше дажбите си с другите, отмъкваше по няколко ябълки или допълнително одеяло за сираците, които дебнеха конвоите ни и молеха да им дадем огризки. Ние ти се карахме, но ако трябва да бъдем честни, всички имахме слабост към сираците.
Към децата, останали без дом заради войната.
Ако имаше здрав разум, щеше да продадеш меча. Преминаването
на Кандиверите ще те отведе дълбоко в дивата природа, или поне така са ти казвали, а това означава, че ти трябват провизии, кон, водач. Откакто войната свърши, по-голямата част от бронята ти е продадена.
Първо металните обувки.
После предпазителите за подбедриците.
Металната препаска за около таза и бедрата ти, която навремето те
предпазваше от остриетата на враговете ти.
Нагръдника и бронята за гърба.
Металните нараменници.
Шлемът ти, охлузен от носене.
Останаха ти само мечът, металните ръкавици и една шепа медни
кидами, с които няма да можеш да купиш дори храна за себе си и кучето си, а да не говорим за провизии за пътуването, без село или град за спирка между северните земи и първите селища на Ифрин.
Ако трябва да сме честни, в началото не искаше куче, със
сигурност не и такова петнисто, бездомно и оскубано, с едно полуизгризано ухо, но не винаги можем да избираме спътниците си, нали? Понякога просто ги намираме или те намират нас, закачат се за нас като дървесна смола по подметките на обувките ни – лепкави и топли.
Все казваше, че не искаш куче, че не искаш да се привързваш, не
сега, особено сега, не и след като брат ти Зан (не брат по кръвна линия, но брат по всички останали начини, които имат значение) те изрита на улицата и ти каза да го оставиш.
Не ти влиза в работата, Леум.
Махай се оттук, Леум.
Тук няма нищо за теб.
След това той се разплака и това те разтърси. След всичките
ви месеци заедно, сега плачеше пред теб за първи път.
Единадесет месеца заедно.
Единадесет месеца заедно в челните редици на батальона, до
официалната капитулация на Ведра. Ти или той, или и двамата трябваше да сте убити или поне ранени толкова лошо, че да бъдете извадени от строя. Но не бяхте. Необяснимо как, незнайно как, но не бяхте. Имахте толкова много време заедно. Толкова много дни на ярост, дни, прекарани в калта и праха, целият ви отряд оплискан в кръв и вонящ на пот.
Понякога, когато беше тихо, се излягахте край огъня, без да
проронвате и дума, загледани в звездите.
Единадесет месеца заедно.
За нас единадесет месеца живот беше истинско чудо.
Той ти каза да си тръгнеш и ти го остави, а когато се измъкна
от лагера, кучето тръгна след теб. Бездомно някакво. Контрабандистите го хранеха през задния вход на кухнята си. Гладно и нахапано от бълхи.
(Малко като теб, като се замислиш. Ти и кучето ти – кльощави,
мършави и готови да хапят.)
Беше женска. Опита се да не ѝ обръщаш внимание, докато
правеше лагера си за през нощта. Нейните светли очи и хриптящо дишане – точно до ръба, до който достигаше светлината от огъня.
Извика ѝ.
Каза ѝ да се маха.
Опита се да я прогониш, но колкото и камъни да хвърляше по нея
(не за да я удариш, а за да я уплашиш), тя не помръдна и накрая просто я остави да оближе вечерята от пръстите ти.
Езикът ѝ беше топъл, козината ѝ – мазна под дланта ти.
Нахрани я с последните остатъци от купата си и си легна да
спиш с ядосано и болно сърце, а когато се събуди на сутринта, тя все още беше там.
Няколко дни по-късно, когато най-сетне прие факта, че Зан е
прав, че в Амеранд няма нищо за теб, ти омръзна да я отпъждаш. Реши да ѝ дадеш име – Бърк (не е име, което ние бихме избрали, но хей, ние сме мъртви, а мъртвите нямат право на мнение) и ѝ позволи да остане.
***
Малко преди обяд с Бърк достигате до един град в подножието на планината. Казва се Уиндфол[2], според единствения търговец, когото видя по пътя тази сутрин. Какво противоречие! Име, което символизира просперитет и пари, за бедно, грозно и недружелюбно място като това: сбирщина от разпадащи се дървени постройки, покрити със сламени покриви. Дим се носи от комините на печките. Всичко изглежда така, сякаш ще се срути при следващата дъждовна буря.
Ако тук изобщо има дъждовни бури.
(Разбира се, че тук има дъждовни бури.)
А докато дойдат, земята ще продължи да се напуква от суша, а
рекичката, която минава през площада, ще пресъхва в жегата.
Ядосано поглеждаш нагоре към парещото планинско слънце, което най-спокойно отвръща на сърдития ти поглед.
Бърк върви пред теб, очевидно жегата не ѝ пречи. Души покрай празните бъчви, които чакат дъжд, край сергиите, където странници и случайно минаващи се излежават под навесите в очакване на мрака.
В центъра на площада Бърк открива няколко търговци от Ифрин, които се набиват на очи с бледите си лица и високомерните си носове. Не за първи път виждаш хора от Ифрин, но сега не можеш да не се загледаш. Към края на войната наблюдаваше как един техен конвой ескортира доставката на ръчни оръдия с барут за полка, към който по това време беше зачислен отрядът ти.
Няколко седмици обучение.
Няколко простреляни ръце и крака.
И всеки новобранец стана смъртоносно оръжие, като всеки
един от нас.
И им излизаше по-евтино. Един обикновен войник с ръчно
оръдие не се нуждаеше от седем години обучение, не му трябваше рядък и скъп баларен кристал. Достатъчно беше да стисне оръжието в ръцете си и да го насочи към врага.
Бум.
Тези ифринци обаче не са военни. Те са просто цивилни,
окървавени и пребити, а от каруците им е взето всичко, което са карали. Който ги е нападнал, трябва да е бил напълно безмилостен.
Сред ранените им забелязваш счупен глезен, изтръгнато око от кървяща очна яма, още зейнали разкъсвания и рани. Повече са, отколкото можеш да преброиш.
Под сянката на една празна каруца един от мъжете плаче с глас до мъртво тяло, покрито с мръсен чаршаф.
Поглеждаш към Кандиверите. Знаеш, разказвали са ти, че в планините има бандити, но нямаше представа, че могат да бъдат толкова жестоки.
(И това ли е мирното време?)
Бърк побягва към търговците и размахва опашка, но преди да успее да ги достигне, един от тях надава вик и я гони назад с големите си бели ръце.
–Нямаме нищо! – изкрещява той на своя киндарски акцент. –Всичко ни взеха! Тук няма нищо за вас!
–Ей –пристъпваш към него. – Остави кучето ми на мира.
(Едва ли си заплашителна гледка. Не можеш да стигнеш и до средата на тялото му.)
Той те гледа с подозрение, лицето му е в синини. Нека си
признаем, че не ставаш много за гледане. (Винаги е било така.) Дребен ръст. Цялото тяло в мръсотия. Робата ти е изтъркана; коланът вързан някак, всичко е в петна. Косата ти, вдигната високо горе на възвел, би трябвало да им подскаже, че си войн, но в момента не приличаш на нищо. Не бръсната отстрани, както преди ви караха да правите, кичурите са пораснали и падат около изгорелите ти от вятъра бузи.
– Нямаме нищо – повтаря той.
– Бандити?
Той кимва.
Знаеш, че не бива да питаш (всъщност наистина не ти влиза в
работата), но не можеш да се сдържиш.
Състрадание, дълг, доблест, чест.
Защита на слабите, помощ на беззащитните.
Някога имаше морален кодекс.
–Кога? – питаш.
Той поклаща глава.
–Тази сутрин.
–Имаха ли ръчни оръжия?
При този твой въпрос погледът му се стрелва към меча на гърба
ти. По време на войната всеки Киндлинг получаваше оръжие, снабдено с баларен кристал – онзи рядък скъпоценен камък, който се среща само на полуостров Киндар, и чрез който можеш да правиш магията си.
Някои от нас получиха кинжали.
Ръкавици.
Копия.
Щитове.
Ти получи своя меч.
Откакто войната свърши, започна да увиваш дръжката в ленено
платно, за да не може никой да види баларния кристал.
За да не може никой да се опита да ти го открадне.
За да не може никой да узнае какво си. (Беше.)
(Навремето.)
Хората от Ифрин може и никога да не са виждали такива като нас, но за сто години се превърнахме в легенди не само в страната си, но и далеч отвъд границите ѝ. Огнени войници. Млади, свирепи, безмилостни.
Като се има предвид възрастта ти (само шестнадесет години), мечът ти, прибраната ти горе коса, макар и рошава и мръсна, този мъж трябва да подозира какво си.
–Какво значение има? – пита той. – Защо ти е да знаеш?
А ти се колебаеш.
Искаш да му кажеш, че си войн.
Ти си Киндлинг. Можеш да направиш нещо по въпроса. Можеш да разгониш група бандити по-бързо, отколкото тези хора тук ще погребат падналия си другар.
Ти си…
– Никой – казваш и се обръщаш.
***
Намираш антиквар в един разпаднал се, окаян на вид
магазин в една разпаднала се и окаяна на вид част на града. Магазинът се е огънал под тежестта си между останките от нещо, което трябва да е било училище, и едностайно общежитие, в което се отдават под наем сламени рогозки за десет кидама на нощ.
Отпред момиче на твоята възраст се приближава към всеки,
който носи оръжие (без значение какво е качеството му или колко добре го носи). Момичето явно има някакво предложение за работа. Вероятно иска да наеме хората, но ти се съмняваш, че може да си позволи да им плати. С изтърканите си сандали и избледнели, износени дрехи, изглежда почти толкова бедна, колкото си и ти.
Повечето минувачи я отбягват, оглеждат я пренебрежително
и продължават да крачат напред, а други се спират, само за да се изсмеят на предложението ѝ и да поклатят глава.
Докато се опитваш да се промъкнеш покрай нея
незабелязано, тя улавя погледа ти. Очите ѝ гледат остро, а челюстта ѝ е здраво стисната. Изправя рамене. Поема си дъх.
Но ти не се интересуваш, не искаш да чуваш тъжната ѝ
история, нито предложението ѝ за работа. Няма да приемеш. Няма да останеш тук повече от няколко дни.
Преди тя да успее да те достигне, се скриваш зад някакъв друг глупак с преметнат през рамо жезъл, и той остава между теб и момичето, а ти тръгваш по стъпалата на антикварния магазин.
Оставяш Бърк отпред, влизаш в магазина, където те посреща
смееща се дървена статуя на Пазителя на ориза, Малкият бог на търговците и търговията, чийто корем потриваш (повече по навик, а не че вярваш), докато затваряш вратата след себе си.
Но изглежда, че Пазителят на ориза не е минавал насам
напоследък. Тесните кепенци на прозорците хвърлят светлина върху голите рафтове вътре: ръждясала брадва, няколко ролки плат, стар плуг, подпрян в ъгъла. За миг се замисляш дали недостигът на запаси има нещо общо с грабежите върху ифринците, но си казваш, че не трябва да се интересуваш.
Това, което привлича вниманието ти, са церемониалните
отличия, изложени на висок, прашен рафт. Едното е генералска емблема. Другото е награда, която се връчваше на Киндлинг. Няколко други са с формата на паякови лилии, каквито подаряваха на войници, ранени в битка.
И те са там горе, до нощните гърнета.
Иска ти се да се ядосаш, но нека бъдем честни – в онези
ранни дни, когато бяхме гладни и търсенето на предмети от войната беше голямо, всички първо заложихме отличията и медалите си. По-добре медалите, отколкото бронята или баларните си оръжия.
Зад гишето виждаш стара жена, явно е собственичката. Има
широко лице, проницателен поглед и гривни от мъниста с изящна изработка. Изненадва те да видиш такива накити толкова далеч на север.
–Носиш дрънкулки от Ведра? – избухваш. Не можеш да
сдържиш обвинението в гласа си.
Вражески дрънкулки.
Тя вдига поглед от нараменника, който поправя, и бързо
преценява мръсния ти вид.
–Сега те са дрънкулки от Амеранд. – Очите ѝ са
недоброжелателни, усмивката ѝ е през тънки, стиснати устни.
След това пак се захваща с повредения нараменник. С опитни движения на пръстите прокарва розова корда през всяка пластина.
Свикна да те отхвърлят, но така и не се научи да запазваш
самообладание, затова посягаш към раницата си и стоварваш на плота пред нея едната от металните си ръкавици.
Кънтеж и трясък.
Жената спокойно оставя иглата си и оглежда ръкавицата ти –
вече в окаяно състояние с избледняващо лаково покритие. След миг се взира в теб.
– Имаш ли и двете?
– Колко даваш само за едната? – питаш ти.
– Сто и петдесет.
Сто и петдесет хана е по-малко, отколкото би ти се искало,
но не и много по-малко, отколкото всъщност струва в това състояние. С нежелание поставяш и другата си ръкавица до първата.
Антикварката едва помръдва окото си.
– Двеста и петдесет.
– Четиристотин – отвръщаш ти.
– Не и в това състояние. – Тя прокарва ръка през празните
места, там където липсват пластини, които изгуби по време на схватка с един Киндлинг от Ведра преди три години.
Още малко момче.
Но един от нас.
Може би на тринадесет.
Зад металния му шлем имаше лунички, като далечни
звездички, уловени в миг на полет през бузите му.
Споменът за пламъците се пръска по ръката ти. Неволно
придърпваш ръкава си върху пламналия червен белег.
– Колко ще ми трябва, за да прекося планините? – питаш.
Антикварката вдява още едно парче корда в иглата си.
– Двеста и петдесет ще ти стигнат за хубав кон и нещо, с
което да го храниш, но пътуването през Кандиверите е дълго и опасно. Ще ти струва поне шест пъти повече, особено без защита.
– Защита от кого? От бандити?
Разказваш ѝ за ифринските търговци, за празните им
каруци.
– Ифринците са го отнесли? – Започва да проклина. –
Разчитах на тях да си попълня запасите.
–Това често ли се случва? – питаш.
–Всяко лято, откакто войната приключи. Но тази година Адрен е станала алчна – жената сочи с ръка към празните рафтове, – както виждаш.
–Коя е Адрен?
–Адрен е болка в задника ми. – Старицата цъка с език. – Тя и нейните крадци-главорези не биха се замислили и за миг, преди да ограбят дребосък като теб.
Пъхаш първата си ръкавица обратно в раницата си и мърмориш:
–Мога да се справя с бандитите.
Погледът на антикварката се залепва за меча на гърба ти, после за малкия сребърен медальон, който носиш на врата си. Не е по-голям от нокът на палец и на него има изкована муха, но жената се усмихва, разпознала това, което вижда.
–Това медальонът на Ветроходеца ли е?
Мръщиш се. Малко са тези, които разпознават Малкия бог на Киндлинг. Малко са тези, които са чували за малкото момче, което бяга по-бързо от вятъра. Но може би е част от занаята ѝ да знае тези неща. Може би е чула за него от този, който ѝ е продал едно от нашите отличия, качено високо на рафта.
Навън Бърк започва да лае.
Поглеждаш през рамо. На улицата има някаква суматоха. Подсвиркване, оживени гласове.
–Баларните оръжия са незаконни в Ифрин, нали знаеш – продължава антикварката, като побутва меча ти с кривия си пръст. – Ако е това, което мисля, че е, можеш да спечелиш от него сега, докато все още можеш да извлечеш някаква полза от него. Обещавам ти, че ако продадеш това, ще успееш да минеш през Кандиверите с предостатъчно пари и да се установиш, където пожелаеш.
Но ти вече не я слушаш. Не можеш да мислиш за заминаването си, когато Бърк продължава да лае така, а сега сред шума, който кучето вдига, се чуват звуци от боричкане: викове, хрипове, меки звуци от плът върху плът.
Познаваш тези звуци.
Бой.
Но си казваш, че това не е твоя работа, както не беше твоя работа и онова, което видя при ифринците.
Както и Зен не беше твоя работа.
Може и да носиш отличието на Ветроходеца, но вече не си
Киндлинг.
Реално погледнато, вече няма Киндлинг.
Ние сме отживелица.
Ние сме извън закона.
Реликви, като почетните отличия там горе на рафта.
Почти се убеждаваш, че не бива да се намесваш, когато някой нахлува през вратата.
Тя се препъва, събаря статуята на Пазителя на ориза и пада с нея на пода.
Това е момичето от улицата. Устните ѝ са разцепени, едното ѝ око е подуто. Притиска ребрата си.
Най-вероятно са я ритали.
Многократно.
Виждаш следите от подметки по дрехите ѝ.
Докато тя лежи и стене, едно момче със стари, ръждиви подбедреници скача след нея и я хваща за брадичката.
– Научи ли си вече урока, селянко? – подиграва се той. Пренебрежително, жестоко. – На твоите хора не им е работа да говорят с нашите хора.
Трябва да се намесиш.
Не можеш да се намесиш. Битките вече не ти влизат в работата.
Но все още имаш меча си, Леум.
Използвай го.
Не помръдваш.
– Махайте се! – крещи антикварката иззад щанда. – Дръжте си разправиите на улицата, където им е мястото!
Момчето се смее. Започва да дърпа момичето за яката. Навън Бърк продължава да лае, подскача от крак на крак в яростта си.
Трябва да предупредиш момчето. Трябва да му дадеш шанс. Ако пусне момичето, може и да не се наложи да се биеш с него.
Но раницата вече пада от рамото ти. Мечът ти, макар и все още в ножницата, вече е в ръцете ти.
Крачиш след него, през вратата, излизаш на пътя, където той и още две момчета бият момичето. То вече се е съвзело колкото да блъска и крещи, почти ги изтласква от себе си с отчаяната сила на паниката.
На отсрещната страна на улицата се е събрала тълпа, жадна
за насилие. Сякаш са забравили, че са живели насилвани. Поколения наред премазвани от зверства. Сякаш две години са достатъчни, за да се заличи целият онзи живот. Войната.
Едно от момчетата вижда, че приближаваш. Хвърля се към теб с
някакво антично копие, но ти се измъкваш лесно. Минаваш под дъгата на оръжието му и го удряш в корема, в ръката, в брадичката. Той губи равновесие, изпуска копието си, а ти го изритваш, преди да успее да го грабне отново.
Завърташ се, обръщаш се към другите двама – онзи от магазина и
другия с металните нараменници, които бутат момичето към теб. Преди да успееш да се промъкнеш към тях, се чува вик, преплитане на крайници, което дава на момчетата време да извадят мечовете си.
Евтини мечове. Такива, каквито дават на новобранците.
А тези момчета са твърде млади, за да бъдат войници. Сигурно са
си купили мечовете или са ги откраднали, като са мислили, че ще е забавно да си играят на война, да вървят по пътя на насилието.
Но те нямат и най-малка представа за какво става дума, нали?
Момчетата се нахвърлят към теб. Опитват се да те посекат, но ти
действаш бързо, прекалено бързо за тях, удряш ги зад коленете, между лопатките. Мечът ти, все още в ножницата, сам намира жертвите си. Отново, и отново, и отново, и отново, без да можеш да го контролираш.
Момчето с копието се втурва към теб, но все още е замаяно от
удара в брадичката.
Хващаш го за ръката, прехвърляш го през рамото си и го запращаш
до входа на антикварния магазин, където се сгромолясва в кепенците, изтръгва ги от рамките им, а Бърк го лае.
– Не помагаш, Бърк! – викаш.
Може би момчето с нараменниците вярва, че това е достатъчно, за
да те разсее, защото се нахвърля пак. Блокираш го лесно, измъкваш меча от ръцете му, хващаш ръката му в своята, сякаш сте танцьори или любовници (не че някога такива неща са те привличали).
Строшаваш китката му.
Той пищи, отдръпва се от теб и сега се обръщаш към последното
момче, онова с ръждясалите подбедреници, но то не те напада. Не. Просто е притиснал момичето към земята.
Кракът му е забит в гърба ѝ, а острието – опряно в тила ѝ.
Момчето сочи меча ти, чиято дръжка все още е покрита.
– Това баларно оръжие ли е? – пита задъхан. – От тях ли си?
Не отговаряш. Защото вече обмисляш най-добрия начин да го
убиеш.
Дали острието ти да се забие през червата му, или може би през
ребрата му, или просто по добрия стар начин – да му отсечеш главата.
– Хвърли го тук – продължава той, без да осъзнава опасността, в
която се намира, – или ще…
Но така и не научаваме какво би направил, защото една фигура с
качулка, момиче (високо, стройно, облечено с фини, ефирни дрехи), се стоварва като мълния от облаците. В един момент мечът е в ръцете му, а в следващия – вече го няма.
Мечът му е в нейните.
И сега е опрян до гърлото му.
Мигаш. Имаш значителна бързина, но не чак такава.
Момчето има такова изражение на лицето, сякаш не може да
повярва, че това наистина се е случило, не може да повярва, че ръцете му са празни.
Стои там, смаян, докато момичето с качулката вдига меча, потупва го по брадичката с острието на собственото му оръжие.
– Бягай – прошепва тя.
И той бяга. Всички бягат. Препъват се, грабват евтините си
оръжия и търчат надолу по пътя. За миг се замисляш дали да не ги последваш. Може би ще успееш да продадеш мечовете, копието, ръждясалите подбедреници.
Дали парите ще ти стигнат, за да прекосиш планините?
Едва ли.
Постепенно тълпата се разпръсква, хората мърморят разочаровано, а момичето с вдигната качулка отива да вземе коня си: красив, огромен, с поразително бели крака над копитата, като чорапки. По-подходящ е за бойното поле, отколкото за гората.
Прибираш обратно меча на гърба си, приближаваш се до момичето, което лежи на земята. Протягаш ръка.
–Добре ли си?
В началото тя не те поглежда. Поклаща глава, избърсва очи. (Чудиш се дали някога се е била с някого, или сега ѝ е за първи
път.)
Накрая хваща ръката ти и се изправя на крака.
–Не – казва тя.
Отблизо забелязваш още една рана на ключицата ѝ.
По-дълбока е от останалите, зашита.
Може би е отпреди седмица.
–Какво се случи? – питаш.
Тя се навежда и започва да се дави, а от устните ѝ капе кръв.
–Помолих ги за помощ, но те казаха, че е под достойнството
им. Предполагам, че ме пребиха само за забавление.
–Копелета – ръмжиш. – Трябва повече да внимаваш кого
молиш.
Тя те поглежда, сякаш се шегуваш.
(Не се шегуваш. Нямаш достатъчно чувство за хумор.)
–Не разполагам с този лукс. Достатъчно трудно е да накараш някого да те изслуша. – Изправя се и избърсва устата си с опакото на ръката си. – Ти не искаше да чуеш.
Не знаеш как да отговориш на това. Само я гледаш начумерено. После бъркаш в джоба си и ѝ предлагаш носна кърпичка.
Тя я взема, а изражението ѝ е по-меко. (Изтощение, скръб.)
–Все пак ти благодаря, че се намеси.
Кимваш.
–Аз съм Тана – казва тя.
–Леум.
Другото момиче минава покрай теб, повело коня си.
–А аз си тръгвам.
С бързо движение на пръстите тя придърпва качулката си по-плътно, макар че отблизо виждаш, че това изобщо не е качулка, а шал (хубав, никога в целия ти живот очите ти не са попадали върху такова красиво нещо, никога напуканите ти пръсти не са докосвали такава материя, не познаваш такава мекота върху тялото си), обагрен в блестящо злато, което не може да се намери никъде в Киндар.
Може би е от Янсенит – от империята отвъд морето. Но самата тя не е с такъв произход. В сянката на шала ѝ съзираш острия поглед на очите на момиче от Киндар, права киндарска коса, която се подава леко изпод шала и се спуска по гърба ѝ като нарисувана мастилена черта.
Дъхът в гърдите ти спира.
Познаваш я. Видя я веднъж преди време, тя беше високо на планинския връх, зад гърба ѝ се трупаха облаци, на челото ѝ пламтеше баларен кристал. Мислеше си, че със сигурност вече е изгоряла. На колко години е била тогава, на онзи хребет, когато изтръгваше огнени кълба от небето? На шестнадесет може би?
Но, да, това е тя. След онази нощ ще я познаеш навсякъде.
–„Ангелът на смъртта“ от „Долините близнаци“ – прошепваш
ти.
[1] В значението на думата са съчетани три смисъла: от името на полуостров Киндар – децата на Киндар; от английската дума „kin“ – род, семейство; от английската дума „kindle“ – запалвам. Бел. пр.
[2] От английски – лесно спечелена голяма сума пари. Бел. пр.
За "КИНДЛИНГ" от Гери Дечева