Как да остарееш скандално

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 380

Клеър Пули - автор
Гергана Дечева - преводач
Василена Василева - редактор
Ирина Василева - корица

Ограничено количество

20.40 лвс ДДС 24.00 лв

Добави

Книгата ще е налична за разпространение след 15.10.2024г.

" Как да остарееш скандално "

Клеър Пули

Пролог

Вече няколко мили полицай Пени Роджърс беше залепена за бронята на микробуса, с надута сирена и включени ослепителни светлини, преди най-накрая шофьорът да отбие в аварийното платно на магистралата.

Тези хора напълно глухи и слепи ли са?

Когато се приближи до превозното средство и видя доста странната и разнородна група хора, които я гледаха през мръсните прозорци, тя осъзна, че може би наистина са. Поне половината от пътниците изглеждаха на възраст над седемдесет години, а няколко от тях, колкото и да беше странно, нямаха и пет.

Хидравличната врата на микробуса се отвори с неохотно изщракване и леко треперене и зад нея се видя зачервеното лице на леко потна жена на средна възраст, седнала на шофьорската седалка.

– Защо не спряхте толкова дълго време? – попита Пени, докато се качваше в микробуса, без да си прави труда да прикрие раздразнението си.

– Много съжалявам, госпожо полицай. Търсех бензиностанция за поредната спешна спирка за тоалетна. Идея си нямате колко пъти трябва да спираме за тоалетна с тези хора – каза жената и с леко извиване на главата назад посочи пътниците си, които се взираха в Пени със смущаващ, мълчалив интензитет.

За подсилване на целия сюрреализъм на сцената, три от децата бяха облечени като полицаи. Подиграваха ли ѝ се? Какво за бога?

– Честно казано, цяло чудо е, че успяваме да се придвижим и дотук – продължи жената зад волана. – Първоначално, когато започнахте да мигате с всички тези светлини и щом колите се разбягаха от нас, си помислих, че може би ни помагате, като ни осигурявате така нужния ескорт. Но след това си дадох сметка, че е нямало как да знаете за състоянието на памперса на Кайли или за слабия пикочен мехур на Руби, а и бяхте доста настоятелна, така че реших, че е най-добре да спрем.

– Не мисля, че ти е позволено да разкриваш лична медицинска информация от чувствителен характер като тази, при това без разрешение, Лидия. Или без заповед. Има ли заповед? – попита една дребна, но свирепа на вид дама, която Пени предположи, че трябва да е Руби.

– Не съм карала с превишена скорост, нали? – продължи жената зад волана.

– Не. Всъщност карахте опасно бавно. Но имаме нареждане да спрем това превозно средство. Някой в този микробус е издирван за разпит от лондонската полиция – каза Пени.

Цветът от лицето на жената се изцеди. Тя потърка ръце по бедрата си, при което остави слаби следи от пот върху бледосините си джинси, след което стисна здраво коленете си с длани и преглътна.

– О, боже – каза тя. – Повдигнал е обвинения? Знаех си, че може да го направи. Просто си изтървах нервите, разберете ме. След двадесет години на обидни коментари, критика и, още по-лошо, на пълно пренебрегване, просто ми беше писнало. Е, признавам, че отчасти вината е моя.

– Нямаш вина, Лидия – казаха няколко от пътниците, като прозвучаха като група в будистки храм, които уморено произнасят често повтаряна мантра.

Жената не им обърна внимание, извади кърпичка от ръкава си и я използва, за да избърше капчиците пот, които се бяха появили на челото ѝ.

– Онзи фотомонтаж беше последната капка, от която прелива чашата или язовира… предполагам… така да се каже – произнесе тя с леко грачене. – Ще ме арестувате ли? Какво ли ще си помислят момичетата? Тяхната собствена майка! Нищо повече от най-обикновена престъпничка...

Пени погледна към ксерокопието на снимката, което държеше, после пак към лицето на жената. Сега тя ридаеше върху волана от изкуствена кожа и гримът ѝ се превръщаше в размазани, безформени петна. Чудеше се какво ли бе извършила жената, която изобщо не приличаше на престъпник, но нямаше нито времето, нито силите да разбере.

Пени направи крачка по пътеката и огледа лицата на пътниците от двете страни на микробуса.

– Лидия, скъпа моя – каза един изключително възрастен мъж, седнал в средата на редицата от пътнически седалки, обръщайки се към жената зад волана, която продължаваше да издава нечленоразделни звуци, – не мисля, че търсят теб. Търсят мен. Знаеш ли, почти съм облекчен след всичките тези години. Мисля, че се беше превърнало в пристрастяване. Но залозите трябваше да са все по-високи и по-високи, за да предизвикат същата тръпка. Трябваше да си играя бингото, като обикновен пенсионер. Мисля, че единственият начин да спра, е като ме задържат. И сега, очевидно, времето е дошло. Виновен.

Мъжът започна да се изправя на крака, като държеше ръцете си пред себе си в очакване Пени да му сложи белезници.

На седалката до него спеше едно русо момче, с лице като на ангелче, а голямата му полицейска каска се бе килнала напред. Ръцете му бяха обвити около едно древно на вид куче от неразпознаваема порода. Сякаш усетило драмата, която се разиграваше около него, момчето отвори очи и с ужас се вторачи в Пени.

– КРИЙТЕ ВСИЧКО! ТОВА Е АКЦИЯ НА ШИБАНИТЕ ПОЛИЦАИ! – изкрещя момчето, при което събуди кучето, чийто лай, както се оказа, беше много по-оглушаващ, отколкото можеше да се очаква.

Шокирана, Пени направи няколко крачки назад. Целият микробус избухна в аплодисменти.

–МлъкНИ, Маги Тачър! – извика една възрастна дама отзад, която очевидно имаше деменция и нямаше никаква представа кой е сегашният министър-председател, нито пък че въпросната политическа фигура не се намира в този микробус.

–Браво, Лъки! Знаехме, че ще успееш! – каза мъжът, чийто очакван арест беше прекъснат. След това, забелязал изражението на лицето на Пени, добави: – Съжалявам. Просто това са първите думи, които го чуваме да произнася, а той е почти на пет години. Очевидно това не беше идеалният лексикален подбор. Много по-добре щеше да е, ако беше започнал със „здравей“ или „благодаря“, но не е ли страхотно! Все пак понякога работиш с това, с което разполагаш.

–Какво искаше да каже с това „крийте всичко“? – попита Пени и разтри челото си. Усещаше, че предизвиканото от стрес главоболие набира сили, подпомогнато от текилата, която беше изпила предната вечер по време на куиз играта в пъба.

Следващия път щеше да остави онези полицейски чиновници със залепнали за столовете задници да излязат сами навън и да си свършат работата.

–Кой знае, скъпо мое момиче. Миналото на Лъки* (от английски – късметлия. Бел. пр,) е нещо като черна кутия. Той е детето с най-неподходящото име. Не можете да си представите дори – каза старецът. – Така или иначе, не говори за мен. Никоя от моите незаконно придобити облаги не е на борда на превозното средство. Е, поне не и по-голямата част.

–Виж – каза Пени с въздишка, – нямам представа какво си правил и честно казано не съм сигурна, че искам да знам, но не търся теб. Нито пък нея – каза тя, като кимна към все още ридаещата зад волана жена.

–Социалните служби ли Ви изпратиха? – попита глас от задната част на автобуса. Беше момче в тийнейджърска възраст с прекрасно бебе в скута си, което, като се има предвид приликата между двамата, трябваше да беше малката му сестра. – Наистина нямах избор. Кълна се, че никога повече няма да го направя.

–Ако сте тук от името на съвета, кажете им, че това не е престъпно причиняване на щети, а изкуство. Те са просто една шепа идиоти, които не могат да видят разликата – каза жената, която Пени бе решила, че е Руби.

Тя беше почти изцяло скрита зад обемиста купчина плетиво във всички възможни цветове.

Слепоочията на Пени запулсираха още по-силно. Усещаше как главоболието се засилва и започва да притиска черепа ѝ.

–Е, няма да отида отново на разпит – каза друга възрастна дама с коса в електриково-син цвят, подари което главата ѝ имаше невероятно сходство с полицейска лампа. – Колко пъти трябва да ви повтарям, че всички те починаха от естествена смърт? Просто имам лош късмет със съпрузите.

–Не толкова лош като техния – промълви старецът.

–ЩЕ ПРЕСТАНЕТЕ ЛИ ДА ПРИЗНАВАТЕ! – изкрещя Пени. Тя вдигна фотокопираната снимка в ръката си и я размаха пред всички. – ЕТО кого търся.

Всички млъкнаха. Почти като един се обърнаха и се загледаха в седалката непосредствено зад шофьора. Празната седалка зад шофьора.

След това всички се завъртяха, за да погледнат към отворената врата на буса и после към магистралата.

Пени също се обърна. Колите караха бавно, почти пълзяха, както ставаше винаги, когато шофьорите забелязваха патрулна кола. Наистина ли си въобразяваха, че полицията не знае, че обикновено никой не кара толкова предпазливо?

Клаксонът на една кола изсвири дълго и гневно. И беше ясно защо. Кой би си представил, че един толкова възрастен човек може да прескочи мантинелите на средната разделителна ивица толкова атлетично и с такава пъргавина?