Как да остарееш скандално

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 380

Клеър Пули - автор
Гергана Дечева - преводач
Василена Василева - редактор
Ирина Василева - корица

Ограничено количество

20.40 лвс ДДС 24.00 лв

Добави

Книгата ще е налична за разпространение след 15.10.2024г.

" Как да остарееш скандално "

Клеър Пули

Лидия

Когато Лидия кандидатства в местния съвет за работа в нов социален клуб за възрастни хора за три следобеда седмично, тя си представяше, че ще е заобиколена от група добродушни, благодарни и ентусиазирани старци. Те щяха да се върнат назад към старите парчета на „Бийтълс“ и да я научат как да танцува туист. Щяха да играят състезателно бинго, но без стрес, придружено от деликатно и много приятелско съперничество, и да прекарват щастливи часове заедно в нареждане на гигантски пъзели.

Въпреки това, когато Лидия огледа групата си от толкова различни възрастни хора, тя просто не ги виждаше в забавните, така увлекателни сцени, които си беше представяла.

–Наистина съжалявам, но съм почти сигурна, че не е разрешено да се допускат кучета в залата – каза тя на една жена, която се представи като Полин-Пенсионирана-Директорка-На-Училище.

–Почти си сигурна – каза Полин, като я погледна, сякаш беше ученичка, която току що бе хваната да пуши зад паркинга за велосипеди. – Това съвсем не е достатъчно, нали? Покажи ми къде по-точно в правилника на сградата пише „Забранено за кучета“, а дотогава тя остава тук.

С тези думи Полин обърна гръб на заекващата Лидия, отиде до масичката за чай и седна, като завърза каишката на кучето си за крака на стола.

Лидия беше прекарала уикенда в четене на „Седемте навика на високоефективните хора“, за да се подготви за новата си работа, но сега изобщо не се чувстваше подготвена, а още по-малко високоефективна. Слава богу, че беше британка и можеше да прибегне до отколешната традиция да скочи и да направи чай, когато нещата станеха малко по-трудни. Това беше полезен навик, който тя несъмнено бе овладяла.

Лидия наля чай за всеки от шестимата членове на клуба, като добави мляко и захар, както беше поискано, и реши да премине към списъка с имената.

Освен Полин, там бяха Арт – актьор, очевидно, макар че тя не го познаваше, и приятелят му Уилям – пенсиониран папарак.

Следващата беше Руби, която беше пристигнала с огромна торба въ́лна и куки за плетене, които размахваше по леко заплашителен начин.

До Руби седеше Анна, която имаше коса, боядисана в най-изумителния нюанс, и използваше проходилка на колелца, за да си проправя път напред, независимо кой или какво ѝ заставаше на пътя ѝ.

И накрая, Дафни, която не говореше много и създаваше впечатление, че смята всички останали за много под нея. На врата си тя носеше гигантски фалшиви изумруди – твърде официално за следобеден чай. Освен ако не си в „Риц“, което определено не беше случаят.

Лидия приключи с разнасянето на чая, заедно с големи парчета шоколадова фъдж торта, която беше изпекла за случая, и седна. Всички я гледаха мълчаливо и веднага стана ясно, че от нея се очаква да каже нещо.

–Е, какви дейности искате да ви организирам? – попита тя. – Имам малък бюджет, но някои от най-хубавите неща са напълно безплатни, нали? – Тя огледа масата и видя шест напълно безизразни лица. – Мислех си за бинго… може би? Бридж? Може би кръжок по плетене? Рисуване? Или пък да попеем?

Всички я гледаха мълчаливо. Моля ви, някой да каже нещо, помисли си тя.

–Честно казано, тук имаш голяма вина за затвърждаването на някои отвратителни клишета – каза Уилям. – Защо всички са решили, че след като преминеш седемдесетте години, единственото, което искаш да правиш, е да играеш бинго и да плетеш?

От събралия се кръг се чу одобрително мърморене, с изключение на промълвеното „Какво лошо има в плетенето?“ от страна на Руби. Лидия въздъхна.

–Тогава какви дейности искате да включим? – попита тя.

–Скачане с парашут – изфъфли Арт през уста, пълна с торта.

–Стрелба по мишени – каза Дафни.

–Че какво друго – промърмори Арт, а Дафни му хвърли изненадващо злобен за толкова дребен човек поглед.

–Скоростно запознанство – добави Руби. – И плетене.

–Карате – каза Уилям.

–Синхронно плуване. Или картинг – каза Анна, като потропа по пода с краката на устройството си за ходене, за да акцентира.

–О, за бога – възкликна Полин.

Откъде изобщо можеше да започне Лидия? Да им разкаже за ограниченията на бюджета им, или за усложненията и последиците за здравето и безопасността на шестима пенсионери при скачане с парашут?

–Още чай? – предложи тя.

–Благодаря, Лидия – обади се Арт и предложи празната си чаша. – Какво ще кажеш следващия път може би няма да е зле… да пийнем нещо по-силно? Може би коктейли?

– Добра идея! – подкрепи го Уилям и плесна Арт по гърба, при което част от чая плисна в чинийката. – Бих могъл да докарам количката си за коктейли, ако бюджетът е ограничен. Живея точно зад ъгъла.

–Коктейли! – изкрещя Полин, преди Лидия да се опита да измисли как да им намекне, че идеята за група старци, които се размазват от пиене, вероятно не е влизала в представата на общинския съвет за социален клуб за възрастни хора, когато са обмисляли основаването му.

–Алкохол? В следобедните часове? В делничен ден? Това наистина е лоша проява на вкус – продължи Полин.

Лидия забеляза, че Дафни върти очи. Наблюдаваше как жената посяга към чантата си и изважда кутия цигари. С нарастваща тревога Лидия гледаше как Дафни отваря кутията, вади цигара и я поставя в цигаре. Хората наистина ли все още използваха такива неща?

Дафни го заби в ъгъла на устата си. Нямаше да я запали, нали?

О, боже. Наистина ще я запали.

–ИЗГАСИ Я! – изпищя Полин. – Отвратителен навик! А да не говорим, че е незаконно на обществено място. Честно казано, съжалявам, че изобщо дойдох.

Арт прошепна нещо на Уилям, който се разсмя.

–Ако имаш да казваш нещо, моля те, сподели го с целия клас! – предизвика го Полин, а очите ѝ се свиха до малки цепки.

–Благодаря ти, Полин – каза Лидия, като се опита да звучи по-кораво и по-спокойно, отколкото се чувстваше, – но това не е един от твоите класове.

–Но да, това е очевидно – каза Полин. – Едва ли щях да получа отлична оценка от „Офстед“ за работата си, ако класовете ми се водеха по този начин. Имаш ли някаква официална квалификация или обучение? Нямаш абсолютно никакво излъчване на човек, който притежава естествен авторитет. Какво са си мислили тези в съвета? Защо са те сложили тук?

Полин беше насочила обвинително пръст към Лидия. А Лидия, която винаги се опитваше да мисли само най-доброто за хората, бе изхвърлена от руслото на добронамереността и бе връхлетяна от крайно грозна емоция.

Върви по дяволите, неблагодарен дърт прилеп, помисли си тя и точно в този момент се чу огромен трясък, когато част от тавана на общински център „Мандел“ точно над главата на Полин, се срути.

Щом прахът се разсея и се посипа на огромни купчини върху масата за чай, която сега приличаше на сцена от „Белязаният“, стана ясно, че Полин наистина бе отишла при дявола или някъде там.

Лидия беше почти сигурна, че не е възможно да убиеш някого със силата на мисълта, но това наистина изглеждаше перфектно, макар и странно съвпадение.

Те седяха, застинали във времето, покрити с прах, все още стиснали чашите си, като вкаменени останки от жителите на Помпей. Никой не беше в състояние да наруши потискащата, потрисаща тишина.

Полин, с нашарено от пурпурни петна лице и разтворена уста, лежеше неподвижно в изкривения си стол, с вирнати във въздуха крака, обути в практични за годините ѝ обувки. До нея се раздвижи малкото куче, за което Лидия напълно беше забравила, отърси се от отломките и започна да скимти.

Преди Лидия да успее да реагира на ситуацията и да реши какво да прави, Дафни беше поела контрола – повика линейка, отдалечи всички от назъбената, зееща дупка в тавана и провери Полин, уви напразно, за признаци на живот.

Можеше да се каже, че първият работен ден на Лидия от двадесет години насам не беше зашеметяващ успех. Прекалено много ли беше искала, когато се бе надявала нещата да тръгнат към по-добре?