Как да остарееш скандално

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 380

Клеър Пули - автор
Гергана Дечева - преводач
Василена Василева - редактор
Ирина Василева - корица

Ограничено количество

20.40 лвс ДДС 24.00 лв

Добави

Книгата ще е налична за разпространение след 15.10.2024г.

" Как да остарееш скандално "

Клеър Пули

Арт

Арт забави крачка, когато стигна до магазина за плодове и зеленчуци. Там, точно на тротоара, бяха разположени огромни кошници с прясна стока. Лъскави зелени ябълки, банани, моркови, пирамида от обли тикви, готови за Хелоуин.

Арт усети как пръстите го сърбят. Колко лесно би било просто да протегне ръка, да вземе една от тези грижовно подредени праскови и да я пъхне в ръкава си. Вече почти можеше да усети меката, пухкава, мъхеста сочност върху дланта си.

Това беше проблемът – когато имаше толкова много свободно време, не можеше да му се има доверие как ще реши да го използва.

Арт стисна пръсти в юмруци, после ги разтвори и пъхна ръцете си дълбоко в джобовете на палтото си, където не можеха да извършат злодеяние.

За пореден път Арт прокле агента си. Редом с цялата филмова и телевизионна индустрия. Как така, след като една четвърт от населението на Обединеното кралство беше над шестдесет години, тези хора представляваха такъв нищожен процент от наличните роли? Сякаш продуцентите, режисьорите и сценаристите бяха твърдо решени да махнат бръчките от лъскавите си, напудрени, измислени светове. Възрастните хора присъстваха само ако бяха от съществено значение за развитието на сюжета, за илюстриране на нечия предистория, или ако им трябваше незначителен двуизмерен злодей.

Арт продължи да върви, загледан в тротоара, и не вдигна поглед, докато не мина покрай редицата магазини и не стигна до местния общински център. Той се спря пред таблото за обяви отпред. Точно в средата, между различните обяви и реклами, имаше плакат, на който с удебелен черен шрифт му беше поставен въпросът: „НАД СЕДЕМДЕСЕТ ЛИ СИ?“. Да, наистина беше над седемдесет. Поне някой като че искаше да привлече човек на неговата възраст. Предположи, че продават пакети за погребения или оферти за старчески домове. Зачете нататък.

ИСКАШ ЛИ ДА НАМЕРИШ НОВИ ПРИЯТЕЛИ? ПРИСЪЕДИНИ СЕ КЪМ СОЦИАЛНИЯ КЛУБ НА ПЕНСИОНЕРИТЕ В ОБЩИНСКИ ЦЕНТЪР „МАНДЕЛ“! ОБАДИ СЕ ИЛИ ИЗПРАТИ СЪОБЩЕНИЕ НА ЛИДИЯ НА 07980 344562.

Може би трябваше да се присъедини към този клуб. Дали щеше да има безплатна храна и напитки! Дори торта може би? И ако имаше начин да прекарва седем часа в топлия общински център, щеше да спести от сметките си за отопление. Сега, когато беше почти ноември, домът му беше ледено студен.

Арт извади телефона си и направи снимка на обявата, за да може да се обади на тази Лидия. Щеше да е добре за него да се занимава с нещо. Да се отърве от цялото това опасно свободно време, което правеше ръцете му доста активни.

Щеше да убеди Уилям да дойде с него за морална подкрепа, а и за да не изглежда съвсем като човек, който няма никакви приятели.

НАЛОЖИ СЕ ДА УБЕЖДАВА Уилям много повече, отколкото бе очаквал. В крайна сметка трябваше да сложи на масата основния си коз – предизвикване на съчувствие. За целта му разказа за целия унизителен разговор с Джаспър, а след това се наложи да изтърпи бурния смях на най-стария си приятел, докато Уилям повтаряше до безкрай „доктор Клуни“ и „фалопластика“.

Сега, два дни по-късно, двамата стояха срещу общинския център, готови да се присъединят към учредителното събрание на социалния клуб. Цял следобед, прекаран със съмишленици, които да правят... какво по-точно? Нещо интересно щеше да е. Сигурен беше.

Арт се канеше да прекоси шосето, развълнуван като малко дете, което държи балон с хелий, когато видя нещо… тоест някого. И гледката смаза настроението му.

Уилям понечи да продължи напред, но Арт категорично сложи ръка пред него, сякаш за да го спре.

–Чакай! – каза той. – В крайна сметка, това май ще се окаже лоша идея.

–За какво говориш? – попита Уилям. – Ти си този, който искаше да дойде! И сега сме тук. Така че да вървим.

–Това е тя – каза Арт и посочи жената, която отваряше вратата към залата. – Няма да се присъединя към клуб, в който членува и тя. Опасна e.

– Опасна? – зачуди се Уилям, извил врат, за да погледне жената срещу тях. – Не ставай смешен. Тя не е много по-млада от нас. И е дребна. Всъщност изглежда доста мила, макар че малко е прекалила при подбора си на тоалет.

Уилям стъпи от тротоара на шосето, преди Арт отново да го издърпа назад.

–Може да изглежда така – каза Арт забързано и настоятелно, – но тя е много гневно същество. Вероятно и злокобно. Претърпях ужасно вербално насилие по време на спор за една бяла дъска.

–Къде бяхте? В класна стая? – попита Уилям.

–Не! Просто се разхождах по „Кинг Стрийт“, когато видях жена, която имаше нужда от помощ. Знаеш колко обичам да помагам – обясни Арт. Уилям само завъртя очи, което, честно казано, не беше подкрепата, която Арт бе очаквал. – Както и да е, когато ѝ предложих да ѝ пренеса бялата дъска, тя беше ужасно груба. И неблагодарна. Дори ме заплаши, че ще се обади на полицията да ме арестуват – каза Арт, а споменът скова раменете му от възмущение. – И ми каза, че съм облечен като скитник.

Уилям се изсмя саркастично и се загледа многозначително в сакото, което Арт носеше. Имаше голяма дупка под едната мишница и упорито петно от грейви на ревера.

–Не бъди такъв бъзлив мрънкач, Арт – каза той с примирителен тон. – Това ми звучи като грешка и недоразумение. Сигурен съм, че първото нещо, което ще направи, когато те види, е да се извини. Хайде, да вървим. Обещал си ми торта.

–Добре – каза Арт неохотно. – Но ако няма торта, си тръгваме.