Как да остарееш скандално

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 380

Клеър Пули - автор
Гергана Дечева - преводач
Василена Василева - редактор
Ирина Василева - корица

Ограничено количество

20.40 лвс ДДС 24.00 лв

Добави

Книгата ще е налична за разпространение след 15.10.2024г.

" Как да остарееш скандално "

Клеър Пули

Дафни

Дафни постави новата си бяла дъска на няколко метра пред леглото си. Така тя щеше да е първото нещо, което видеше, когато се събуждаше сутрин, и това щеше да ѝ помогне да остане съсредоточена върху целите си.

Тя свали капачката на дебелия черен маркер, който беше купила, и го вдигна към носа си. Вдиша миризмата на цел, на потенциал, на бъдеще.

СЪЗДАЙ НЯКОЛКО ПРИЯТЕЛСТВА написа тя, а скърцането на маркера по дъската я накара да изпита лекото напрежение на очакването. Предизвикателствата ѝ бяха липсвали, а и не си правеше илюзии колко трудно за преодоляване щеше де е точно това, както беше доказано по време на кратката размяна на реплики на „Кинг Стрийт“ с онзи дразнещ старец с покровителствено отношение, който явно обичаше да се бърка където не му е работата.

Беше прекарала по-голямата част от живота си да се съмнява в хората, да вярва, че всеки неизбежно има някакъв скрит и нечист мотив за всяко свое решение. В края на краищата, поне при нея обикновено беше така. Въпреки това бавно достигаше до извода, че за да намериш приятели, вероятно трябва да им покажеш някаква степен на доверие, да дадеш шанс на самия себе си да им повярваш, а не да ги заплашваш, че ще викнеш полицията да ги арестуват.

БЪДИ ПО-ДОВЕРЧИВА написа тя в синьо.

След това си спомни как бе крещяла на Добрия Самарянин преди малко и добави в скоби НЕ КРЕЩИ И НЕ ГЛЕДАЙ ЗАКАНИТЕЛНО. Тя огледа думите си, наклонила глава на една страна, преди да махне капачката на зеления маркер, за да добави звездичка след думите НЕ ГЛЕДАЙ ЗАКАНИТЕЛНО, след което написа в долната част на дъската *освен ако не си безжалостно провокирана.

Сега къде щеше да намери тези непознати, на които трябваше да се довери, на които не трябваше да крещи и които да не гледа заканително?

ДОБРОВОЛЧЕСКА ДЕЙНОСТ? написа тя с червен маркер. Но нима смисълът на всичко това не беше да се запознае с хора, с които има поне нещо общо? Дафни беше прекалено голям егоист, за да пилее времето си в помощ на нуждаещите се, а и по принцип не харесваше хората, които го правят. Тя взе гъбата за дъската и изтри думите.

НАМЕРИ СИ ХОБИ? написа на тяхно място. Но какво? Единствените хобита, които беше имала в миналото си, не бяха от тези, които привличат приятели. Всъщност – точно обратното.

ПРИСЪЕДИНИ СЕ КЪМ КЛУБ? добави тя към списъка, след което се изсмя язвително, спомняйки си цитата на Граучо Маркс: „Не искам да принадлежа към клуб, в който ще ме приемат за член.“. Не беше ли самата истина?

ИЗПОЛЗВАЙ ИНТЕРНЕТ? написа тя с размах, преди да сложи капачките на новите си маркери и да ги подреди в основата на дъската.

Тя направи няколко крачки назад и се загледа в красиво маркираната си работа, всеки цвят с различна функция.

–Използвай интернет – прочете тя на глас. Това беше нещо, с което можеше да се захване още сега, нали?

Дафни беше голям почитател на интернета. Младите хора днес нямаха представа какви са късметлии. Разполагаха с цялата тази информация и то само на една търсачка разстояние.

В началото на кариерата си Дафни се занимаваше със събиране на информация. Прекарваше дни в издирване на микрофишове в местната библиотека, вървеше по всевъзможни следи, подлагаше информатори на интензивни разпити и флиртуваше с полицаи. Сега голяма част от необходимата ѝ тогава информация се намираше точно под пръстите ѝ, в интернет. Човек просто трябваше да знае къде да търси. А тя винаги знаеше къде да търси. Със сигурност световната мрежа WWW можеше да ѝ осигури един-двама приятели. Нали?

Дафни отиде до огромното си квадратно бюро за двама с кожен плот. Което беше иронично, тъй като нямаше партньор, който да седне от другата страна. Тя отвори капака на лаптопа си и видя последния уебсайт, който беше преглеждала: OurNeighbours.com.

Премести курсора до лентата за търсене и написа две думи: намери приятели.

Почти веднага на екрана ѝ се появиха множество публикации, съдържащи думите „намери“ и „приятели“, подчертани с удебелен шрифт. Тя превъртя страницата надолу, докато погледът ѝ не се спря на думите НАД СЕДЕМДЕСЕТ ЛИ СИ? Всъщност, въпреки че не чувстваше нищо подобно, тя вече беше над седемдесет. ИСКАШ ЛИ ДА НАМЕРИШ НОВИ ПРИЯТЕЛИ? Когато прочете въпроса, поставен толкова смело и директно, Дафни все още не беше напълно сигурна, че иска такова нещо, но беше решила поне да опита, затова продължи да чете. ПРИСЪЕДИНИ СЕ КЪМ СОЦИАЛНИЯ КЛУБ НА ПЕНСИОНЕРИТЕ В ОБЩИНСКИ ЦЕНТЪР „МАНДЕЛ“! ОБАДИ СЕ ИЛИ ИЗПРАТИ СЪОБЩЕНИЕ НА ЛИДИЯ НА 07980 344562 прочете тя.

Дафни погледна обратно към таблото си и към думите ПРИСЪЕДИНИ СЕ КЪМ КЛУБ? В продължение на няколко минути тя се взираше в публикацията, като барабанеше с пръсти по бюрото си. Може би трябваше да опита с този социален клуб.

Общински център „Мандел“ се намираше точно зад ъгъла: порутена сграда с вид на узрял цирей, сгушена сред по-красивите викториански къщи между „Кинг Стрийт“ и магистрала „А4“. Можеше да отиде само веднъж и ако беше противно, както подозираше, че ще бъде, нямаше да се налага да ходи повече.

Дафни погледна към телефона си, който стоеше на конзолната масичка в стил арт деко, прилепнала до стената до входната врата. От повече от десетилетие не беше разговаряла с никого, освен с разни търговци, и веднага ѝ се догади при мисълта, че трябва да се обади на непознат и да се опита да звучи като социален, общителен човек, какъвто тази жена би искала да има в клуба си.

Щеше да е крайно унизително. Много по-привлекателна ѝ се струваше една по-дистанцирана комуникация. Тогава би могла да каже всичко с прости думи и по същество. Но телефонът ѝ нямаше функция да пише на когото и да било, а Дафни не искаше да падне още при първото препятствие. Не и на нейната възраст – можеше да си счупи бедро.

Разбира се, че навремето Дафни бе имала мобилен телефон. Модерно BlackBerry, което ѝ позволяваше не само да пише съобщения, но и да изпраща имейли! Но когато се премести тук, на 26-ти април 2008-ма година, трябваше да се откаже от него. Беше махнала и микробуса, в който се намираха остатъците от предишния ѝ живот, и беше хвърлила любимото си BlackBerry в тъмните, студени дълбини на Темза. Така и не го замени с друг телефон. В края на краищата причината се криеше именно в названието: мобилен телефон. Ако никога не отиваш никъде и не говориш с никого, какъв е смисълът да имаш такъв?

И все пак днес беше рожденият ѝ ден. И то не просто някакъв си рожден ден, а голямо събитие. Затова утре щеше да си купи подарък със закъснение: чисто нов мобилен телефон. А после щеше да се запише в социален клуб.

МЪЖЪТ В МАГАЗИНА ЗА МОБИЛНИ телефони изобщо не беше никакъв мъж. Беше момче. Имаше дори акне и се забелязваше една пъпка с щедри количества набрала гной, която просто молеше да бъде изстискана. Дафни се замисли дали да не предложи услугите си, но си помисли, че това може да се приеме като нарушаване на приетите граници. Би било безразсъдно да се премине така рязко от един малък социален контакт до ръчно премахване на непривлекателните дерматологични особености на хората.

Малки стъпки, Дафни.

Мъжът-дете я погледна, когато тя застана пред него. Подхилкваше ли ѝ се? Да, беше почти сигурна, че се подхилкваше.

–Бих искала да си купя мобилен телефон – каза Дафни. – И вярвам, че съм дошла на правилното място.

–Много ясно – отговори момчето. Определено се подсмихваше. – Какъв телефон Ви интересува?

Този въпрос донякъде затрудни Дафни, но тя отказваше да демонстрира пълно невежество пред това дете, затова бързо огледа дисплея с телефони. Не можа да види нищо, което поне малко да прилича на старото ѝ BlackBerry. В наши дни всичко изглежда беше Apple. Защо всички технологични устройства бяха кръстени на плодове за пай?

–Искам червения – каза тя, като посочи тънък, модерно изглеждащ телефон, изложен на самостоятелна стойка на дисплея. Винаги бе обичала червено. Ако Дафни беше цвят, би била червено.

–Това е iPhone 14 Plus със система от две камери, лицево разпознаване и петстотин и дванадесет гигабайта памет – каза той. – Не съм сигурен, че се нуждаете от толкова голям капацитет. За какво искате да го използвате?

Това беше изключително нагъл въпрос. Беше изцяло нейна работа как ще използва новия си телефон. За щастие тя си спомни думите, които беше написала на дъската си предишния ден – НЕ ГЛЕДАЙ ЗАКАНИТЕЛНО – и пренареди чертите на лицето си в нещо като подобие на добродушна усмивка. Като се има предвид леко разтревоженото изражение на продавача, явно не беше успяла, не съвсем.

–Перфектен е – каза тя. – Опаковайте го. Ще платя в брой.

–Чакайте, чакайте! По-кротко – отвърна той, протегнал длани към нея, сякаш Дафни беше немирен жребец, който можеше да го ухапе.

И наистина Дафни изпита силен порив да направи точно това. Но ѝ трябваше телефон.

–Ще трябва да сключите договор – обясни момчето, като отвори екрана на лаптопа си и го завъртя така, че да ѝ го покаже. – Ще ми трябва име, адрес, банкови данни, дата на раждане, кредитна история и така нататък, и така нататък.

–Съжалявам, прекалено млади човече, но ние току-що се запознахме и няма как да Ви дам цялата тази изключително детайлна и чувствителна информация. Това е стандартна търговска транзакция. Вие ми казвате колко струва този телефон, аз Ви давам парите, Вие си ги прибирате, а аз си отивам вкъщи. Capisce? – обясни тя, като добави елемент от „Семейство Сопрано“ за повече ефект.

Момчето въздъхна.

–Добре, ще е без договор. Струва деветстотин четиридесет и девет лири плюс цената на SIM картата.

Дафни положи огромни усилия да не изглежда шокирана, докато се опитваше да сметне колко пари в брой бе извадила от сейфа и напъхала в чантата си тази сутрин.

–Знаете ли как да го използвате? – попита момчето.

–Вижте, защо когато хората видят човек на моята възраст, винаги автоматично стигат до извода, че той е напълно некадърен в областта на технологиите? Това е ужасен стереотип, освен че е и проява на грубост и унизително снизхождение.

–Е, знаете ли как се работи с това? – попита момчето.

–Не.

ДВА ЧАСА ПО-КЪСНО продавачът на мобилни телефони получи силен пристъп на мигрена и трябваше да си отиде у дома за остатъка от работния ден.

Междувременно Дафни беше горда притежателка на iPhone, с който знаеше как да работи, беше изпратила първото си съобщение от 2008-ма година насам на някоя си Лидия, и беше на път да започне своя социален живот.