Как да остарееш скандално

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 380

Клеър Пули - автор
Гергана Дечева - преводач
Василена Василева - редактор
Ирина Василева - корица

Ограничено количество

20.40 лвс ДДС 24.00 лв

Добави

Книгата ще е налична за разпространение след 15.10.2024г.

" Как да остарееш скандално "

Клеър Пули

Арт

Арт Андрюс винаги се обаждаше на агента си в първия понеделник на месеца, но през последните няколко месеца човекът, по някаква странна причина, беше недостъпен.

Според бранещата го с особена свирепост асистентка той беше или на важна среща, или на снимачната площадка, или играеше голф, и въпреки уверенията ѝ, че той ще се обади на Арт, това така и не се беше случило. Беше по-лесно да се свърже дори с личния си лекар от Националната здравна служба.

Арт започваше да подозира, че го избягват умишлено. Доколкото му беше известно, съвременният термин беше „гоустинг. Преди четиридесет години той беше един от първите клиенти на Джаспър, но през цялата си кариера повече си беше „почивал“, отколкото играл, така че винаги беше далеч от първите позиции в списъка с приоритети на агента си. А явно сега изобщо не беше и в списъка.

За известен период от време Арт беше намерил своята ниша – играеше намръщени старци в инвалидни колички и жертви на инфаркт или инсулт в телевизионни драми, където основното действие се развиваше в болница. Беше придобил известна слава и с изключително убедителната си роля на болен от Алцхаймер в късен стадий. Защото колко актьори могат да слюноотделят така реалистично, когато сценарият го изисква?

Ако на Арт изобщо му предложеха роля, беше голяма рядкост да остане жив до края на епизода. Неведнъж трябваше да бъде удушаван с възглавница от близък член на семейството. Понякога се случваше да не е жив дори в началото на епизода. Беше прекарал многобройни часове в ролята на мъртвец, над когото братята и сестрите спореха за наследството, докато той отчаяно се опитваше да не кихне. Една от последните му роли беше на един от Белите бродници в съпътстващите продукции на „Игра на тронове“ и просто трябваше да се движи напред като част от групата на немъртвите, докато не беше изпепелен от един дракон в постпродукцията.

Но напоследък дори тези далеч не толкова бляскави възможности изглежда се бяха изчерпали.

Арт вдигна телефона. Не, той нямаше да остави кариерата си да умре без борба. Набра номера на агента си.

–Агенция за таланти „Шелборн“ – изчурулика асистентката на Джаспър.

–Здравейте – каза Арт. – Аз съм консултантът на господин Шелборн. Обаждам се с резултатите от последните му медицински изследвания. Свободен ли е?

–Не е споменавал никакви медицински тестове – отвърна асистентката с колебание, граничещо със смътно подозрение. – Може ли да запиша номера Ви и да го помоля да Ви се обади?

–Боя се, че става дума за нещо доста спешно и много... деликатно – каза Арт. – А и имам пациент, който е готов в операционната и чака за изключително сложна фалопластика.

За щастие през годините Арт беше участвал в няколко епизода на „Холби Сити“ и няколко други подобни, по време на които го бяха преглеждали крайно арогантни и плашещи медицински консултанти, така че ролята му се удаваше съвсем естествено. Трябваше да го добави в автобиографията си.

– Добре, ще ви свържа, доктор...

– Клуни – допълни Арт, което беше първото име, което му дойде на ум.

Настъпи кратка пауза по линията, след което Джаспър каза:

–Доктор Клуни?

–Здравей, Джаспър. Аз съм, Арт – отвърна той.

–О, за бога – каза агентът му. – Защо беше нужна тази клоунада? И не можа ли да измислиш нещо по-добро от Клуни?

–Съжалявам, момчето ми – каза Арт. – Просто напоследък е доста трудно да се свържа с теб.

Джаспър въздъхна, което не беше обещаващо начало.

–Страхувам се, че напоследък не сме точно заринати с предложения за работа за теб, стари ми приятелю. Но ти си… – тук той направи пауза и Арт си представи как Джаспър проверява заринатата му в прах автобиография – на седемдесет и пет години. Трябва да си почиваш вече! Да се научиш да играеш голф! Да прекарваш повече време с внуците си!

Всъщност Арт никога не беше виждал внуците си, но едва ли сега беше моментът да отваря тази стара рана.

–Но аз не искам да се пенсионирам, Джаспър – възрази той. – Има още толкова много живот в мен. – И почти нищо в банковата ми сметка, можеше да добави. – А и на седемдесет и пет години още не си стар, нали? Президентът на Съединените щати е по-възрастен от мен. Кралицата, мир на душата ѝ, продължи да работи чак до смъртта си. Беше на деветдесет и шест години. Момчетата от „Ролинг Стоунс“ са на моята възраст и все още свирят пред пълни стадиони.

–Обзалагам се, че застраховката им е огромна – отговори Джаспър, но не в това беше работата, нали?

–Няма ли нещо, което да мога да правя? – попита Арт, като се опитваше да не звучи, сякаш се моли. Което всъщност правеше.

–Чакай – каза Джаспър с поредната дълга въздишка, но поне този път беше прекъсната от звук от шумоляща хартия. – Не. Единственото, което може да свърши работа, е да подадеш молба за участие в телевизионно шоу за таланти. Нарича се „Аз и моето куче“. Питат ни дали някой от нашите таланти няма куче, също толкова талантливо като собственика си, за едно кратко представление. Не предполагам, че ти…

–Не. Страхувам се, че не.

–Жалко. Има награда от сто хиляди лири. И очевидно шоуто се гледа от много хора. Е, страхувам се, че това е всичко засега – каза Джаспър с онзи глас, който Арт познаваше от моментите, в които агентът му слагаше точка на разговора. – Но непременно ще ти се обадя в мига, в който намеря нещо подходящо.

Арт знаеше, че това беше много малко вероятно.

–Разбира се, ще очаквам. Благодаря, Джаспър. Ще се чуем скоро.

Арт затвори и отиде до шкафа, където държеше бутилка уиски за спешни случаи, преди да си спомни, че я бе изпил в пристъп на отчаяние по време на поредната дълга и мрачна за душата му нощ, прекарана в преследване на Кери във Фейсбук.

Облече палтото си и тръгна към магазина. Докато завиваше зад ъгъла на „Кинг Стрийт“, Арт забеляза една мила възрастна дама с бяла коса, прибрана на небрежен кок, и с дребно телосложение на пенсионирана балерина, която носеше твърде голяма бяла дъска. Тя непрестанно я прехвърляше от едната ръка в другата, като едва успяваше да не удари някой от преминаващите пешеходци.

Арт вярваше, че трябва да помага на хора в по-неблагоприятно положение от самия него. Така беше редно и подобни жестове го караха да вярва, че е добър човек. Проблемът беше, че напоследък не успяваше да открие никого в по-неблагоприятно положение от самия него. Но ето че точно пред него се беше появила една дама, почти толкова стара, но и значително по-дребна.

–Мога ли да Ви помогна да пренесете това? – каза той с тон на рицар на бял кон.

–Създавам ли впечатлението, че не съм в състояние да се справя сама? – отвърна тя и гласът ѝ не прозвуча никак мило.

–Всъщност, да – отговори той.

–Мислиш, че не мога, защото съм стара ли? Или защото съм жена? – попита тя и заби в него поглед като стоманено копие.

Арт обмисли дали да не се откаже и да остави тази мърмореща стара вещица да се оправя сама, но сега, когато беше решил да си печели кармични точки, искаше да доведе нещата докрай.

–Изобщо не мисля, че не си в състояние. Просто… според мен си много по-дребна от тази дъска. Ще ти помогна да я пренесеш до вкъщи, ако искаш?

–И да ти кажа къде живея ли? – попита тя, докато го гледаше намръщено, сякаш беше някакъв престъпник. А той не беше. Не съвсем. – Мислиш, че съм чак такава глупачка ли? Ако исках помощ, нямаше да се обърна към човек, който... – тя направи пауза, като го изгледа отгоре до долу, преди да реши как да продължи: – се облича като скитник.

Скитник?!?

–Слушай, аз просто се опитвам да помогна – каза Арт. – Очевидно е, че това нещо е твърде голямо, за да го пренесеш сама.

Той вдигна края на дъската, която сега беше опряна на паважа.

–МАХНИ РЪЦЕТЕ СИ ОТ СОБСТВЕНОСТТА МИ! – изкрещя жената, с което накара всички пешеходци в радиус от десет метра да спрат и да го погледнат.

–Бой! Бой! Бой! – извикаха двама младежи на велосипеди, преди да се свлекат в пристъп на истеричен смях върху дръжките на колелата си, и после подкараха нататък, без да спират да се смеят.

–А сега се махни от пътя ми, преди да съм извикала полиция – продължи да нарежда жената.

–Разбира се, милейди – каза Арт, като направи дълбокия поклон, който бе усъвършенствал, когато трябваше да се превъплъти в ролята без реплики на случаен придворен в епизод на „Черното влечуго“, и се отдръпна назад от тротоара, където беше напсуван и почти прегазен от мъж на мотопед с чанта с логото на „Деливъру“, пристегната към гърба му, която му придаваше вид на костенурка, която се движи с мистериозно висока скорост.

Арт гледаше как жената тръгва по улицата, как пешеходците рикошират от пътя ѝ, как спира на всеки три-четири метра, за да пусне бялата дъска и после отново да я вдигне в малко по-различно положение.

Ако милосърдната душа на Арт беше една идея по-корава, щеше да си пожелае жената да изпусне грамадното нещо върху пръстите на крака си.