Как да остарееш скандално

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 380

Клеър Пули - автор
Гергана Дечева - преводач
Василена Василева - редактор
Ирина Василева - корица

Ограничено количество

20.40 лвс ДДС 24.00 лв

Добави

Книгата ще е налична за разпространение след 15.10.2024г.

" Как да остарееш скандално "

Клеър Пули

Три месеца по-рано

Дафни

–Е, как ще прекараме седемдесетия ми рожден ден? – каза Дафни на Джак.

Което очевидно беше нелепо, тъй като Джак не беше в състояние да отговори – нещо, което продължаваше от петнадесет години.

Дафни не разговаряше редовно само с Джак, а също и с домашните си растения и с хората от снимките, окачени из апартамента ѝ, и често крещеше на актьорите и водещите по телевизията.

Но не говореше със съседите. Никога. Освен ако не възникнеше спешен административен проблем, като например неотдавнашното пребоядисване на „общите части“ на сградата.

–Общи части? – възмущаваше се тя, застанала пред Джак, и размахваше към тавана писмото от фирмата, отговаряща за сградата. – Що за описание е това? Звучи като нещо, което може да се намери във второкласен публичен дом.

Макар че Дафни да избягваше да си има работа с останалите обитатели, или с когото и да било, тя знаеше много за тях. Можеше да твърди колкото си иска, че така се радва на усещането за свързаност с общността, което това познание ѝ даваше, но в действителност ѝ харесваше чувството, че държи онази власт, която идва от дисбаланса във въпросната информация – когато знаеш за някого повече, отколкото той знае за теб, това те поставя в позиция да контролираш ситуацията. И ти осигурява безопасност.

Източникът на информация на Дафни беше уебсайт, на който беше попаднала преди около година, наречен OurNeighbours.com. Изключително много местни жители се бяха регистрирали в подгрупата, която обхващаше техния край на „Хамърсмит“, и тя откри, че ако се присъедини към тях, може тайно да наблюдава, да подслушва гневните и изразени без въздържане мнения на всички, без да се налага да се разкрива.

Всяка сутрин, докато ядеше препечената си филия с конфитюр, Дафни преглеждаше най-новите постове, гледаше кадри от камерите за видеонаблюдение, на които се виждаше как от праговете на хората се крадат пратки от „Амазон“, четеше разгорещени дебати за системите за успокояване и намаляване на трафика и за проблемите с паркирането за хората, живеещи в района, или разглеждаше онези ужасни, безвкусни, често счупени предмети, които хората излагаха за продан в очакване някой глупак да плати добри пари за тях.

Вчера сутринта имаше спор за градските лисици. Дали са приятели, на които трябва да оставяме храна в градините си, или са паразити, които разпространяват болести и нанасят щети? Както винаги, дебатът бързо се трансформира – от разумен и дружелюбен разговор премина в грозен скандал, в резултат на който една от жителките заплаши, че ще се обади на полицията и на Службата за защита на животните, а друг предложи да зарине градината на съседката си с лисичи изпражнения, за да види дали ще ѝ хареса. Накрая, след като по някаква неразбираема причина няколко от участниците и участничките в дебата бяха наречени „Карен“, администраторът затвори цялата дискусия и всички се върнаха към разговорите за събирането на боклука.

Дафни отвори сайта, като се стараеше да не изцапа клавиатурата си с трохи от препечен хляб. Какво я очакваше в утрото на рождения ѝ ден?

Разговорът днес беше изненадващо и досадно дружелюбен. Чистачка си търсеше работа; една жена искаше съвет как да извади годежен пръстен от П-образния улей на кухненската си мивка, а някой продаваше маса и столове за трапезария на общност от хора, за които вероятността да притежават трапезария беше много малка. Тъй като вторият любим уебсайт на Дафни беше Rightmove.co.uk, тя знаеше, че всяка местна трапезария отдавна бе превърната в домашен офис, фитнес зала или „медиен център“.

Какво се прави в един медиен център? Медитация ли? Медиация? Кой знае?

Дафни продължаваше да преглежда новите публикации, но не успяваше да се съсредоточи.

Седемдесет, мислеше си тя. Седемдесет. Възможно ли беше наистина да е на толкова много години? Със сигурност не се чувстваше на седемдесет, а и все още не можеше да повярва.

Как, за бога, бе стигнала дотук? Къде бе заминало цялото това време?

Дафни не си беше представяла този етап от живота си точно така. По-скоро като че си беше мислила, че в по-старите си години ще бъде заобиколена от мили приятели и любящо семейство. Е, може би не от мили приятели и любящо семейство, но поне се бе виждала сред група познати, свързани по силата на генетиката, с преживени заедно случки, или с общи финанси и недвижимо имущество.

И все пак, ето я, една напълно сама жена, която дебне съседите си и разговаря с растенията си. С изключение на юката, известна още като „столетник“, на която никога не беше имала пълно доверие.

Вярно е, че апартаментът ѝ беше прекрасен, с гледка към величествената, криволичеща Темза, с моста „Хамърсмит“ отдясно, моста „Пътни“ отляво и внушителния, облицован в сьомгово-розова теракота „Склад за мебели Хародс“ на отсрещния бряг. Но въпреки че първоначално чувстваше дома си като сигурно място, като удобен пашкул, той постепенно се бе превърнал в затвор, макар и луксозен.

Откакто се беше нанесла в него преди петнадесет години, тя излизаше само веднъж или два пъти седмично, за да си купи хранителни продукти, а напоследък имаше чувството, че стените се движат навътре, че накрая ще бъде пресована заедно с всичките си мебели и смалена до малък куб.

Може би беше време, независимо от последствията, да се върне към света, да намери приятели? Или поне някакви познати. А какъв по-добър момент за такова начало от рождения ѝ ден?

Проблемът беше, че Дафни всъщност не харесваше особено другите хора, а и нямаше представа как се създават приятелства, когато вече си на години. Не можеше да идеш и да помолиш някого да си поиграе с теб на топка или да му дадеш едно парче от лимоновите си резенки. Със сигурност веднага щяха да те докладват на властите или да те оплюят в OurNeighbours.com.

Дафни се нуждаеше от план, което не би трябвало да е проблем – все пак тя беше един от най-добрите стратези, които познаваше. Двамата с Джак бяха прекарали часове пред детайлно начертани блок-схеми, с химикалки в ръка, оглеждаха ги от всички ъгли, добавяха варианти, непредвидени ситуации, предпазни механизми, защитни стени. После преначертаваха, определяха и тестваха стабилността и сигурността на плана, до момента, в който, местата, часовете, кодовите думи, стрелките и символите проникнеха дори в сънищата ѝ, завъртаха се, сливаха се в алтернативни модели, които понякога водеха до пробива на най-добрата идея.

Вероятно това беше времето, когато най-много бе обичала Джак. В онези дълги вечери, когато му подхвърляше идея, а той я улавяше, леко я прекрояваше и я връщаше обратно, като подаването на топката продължаваше, докато двамата заедно не сътворяха нещо грандиозно.

Можеше ли да го направи без него? Разбира се, че можеше! Тя винаги беше мозъкът, който стоеше зад операцията. Не че Джак, или който и да било друг, би ѝ го признал. Все пак това едва ли беше сложен проект, нали? Намери си приятели. Едно петгодишно дете можеше да го направи!

Дафни свали палтото и чантата си от закачалката до входната врата. Щеше да си купи бяла дъска и няколко цветни маркера. След това щеше да състави план.