Гумихо - Докаеби - Зловещи създания

Глава 3

СОМИН МРАЗЕШЕ ЛЯТОТО. А през тази първа седмица от август беше ад – лепкаво и влажно, а въздухът беше толкова тежък и гъст. Освен това дългата ѝ до раменете коса, изгоряла от прекалено много боядисвания вкъщи, не беше в най-добра форма, а влажността през лятото я рошеше допълнително и изглеждаше доста неприятно.

Понякога мечтаеше да напусне Сеул, просто да си стегне багажа и да се махне. Тези желания бяха доста настоятелни, най-вече когато лятото ставаше наистина непоносимо, както сега. Но Сомин знаеше, че никога няма да може да тръгне накъдето и да било. Имаше твърде много отговорности тук. Една от тези отговорности беше в малкия апартамент над тъмния празен ресторант.

Малкият ресторант на бабата на Джихун преди беше най-важното и оживено място в квартала. Но беше затворен вече от месеци. Наемодателят беше използвал болестта на халмони като повод да промени условията на наема им. И веднага щом стана ясно, че Джихун не може повече да плаща наема, той получи известие да освободи жилището. Самата мисъл за това караше кръвта на Сомин да кипи.

Вратата на апартамента на втория етаж беше отключена. Отвън изглеждаше като капсула на времето – човек би очаквал, че с отварянето на вратата ще го удари миризма на мухъл и застоял въздух. Но Сомин знаеше истината – Джихун и Мийонг живееха в апартамента от няколко месеца. Странно и доста бързо развитие в отношенията им.

Може би при други обстоятелства това би разтревожило Сомин, но сега тя знаеше, че да се тревожи за това как двама тийнейджъри живеят сами заедно, не беше нищо в сравнение с истинските ужаси, които дебнеха из сенчестите места на живота. Неща, които без да се замислят могат да ти изтръгнат черния дроб или гърлото преди да се усетиш.

Сомин обичаше да мисли за себе си като за доста кораво и безстрашно момиче. Никога не би избягала от битка, особено ако трябваше да защитава човек, когото обичаше. И все пак да разбереш, че чудовищата от детските ти книжки с приказки са истински…? Е, беше шок, поливане с ледена вода за винаги логично мислещата Лий Сомин. Сега тя трябваше да пренастрои целия си мироглед. А за момиче, което обичаше винаги да е право, това беше абсурдна задача.

Когато Сомин пусна вратата да се затвори зад гърба ѝ, не беше сигурна какво да очаква, но Гу Мийонг, опасана в престилка и с парцал за бърсане на прах в ръка? Това не влизаше и в най-лудите ѝ предположения.

–Да не би да съм стъпила в някоя алтернативна вселена? – попита Сомин.

Мийонг вдигна поглед. Беше красива. Абаносова коса, която се спускаше до средата на гърба ѝ, дълги крака, гъсти мигли, плътни устни. Но когато се вгледа по-отблизо, Сомин видя следи от тревога в свитите устни на Мийонг.

–Знам как да почистя апартамент – каза Мийонг. – Не съм пълен мърляч.

–О, изобщо не съм си помисляла такова нещо – възрази Сомин. – Просто реших, че бърсането на прах е под достойнството на гумихо.

–Е, вече не съм гумихо – промърмори Мийонг.

Единственото по-странно нещо от осъзнаването на факта, че новата ѝ приятелка е била гумихо, беше да научи как бе станала НЕгумихо. Предателство, изгубени лисичи мъниста, отдавна изчезнал баща и прекалено властна и покровителствена майка.

Сомин беше израснала с историите за гумихо – лисици с девет опашки, които имат способността да живеят вечно, като поглъщат енергията на хората. И в рамките на една нощ тя трябваше да приеме, че те съществуват и че има една, която иска да убие най-добрия ѝ приятел, Джихун. Майката на Гу Мийонг, Йена, ако трябва да бъдем точни. Гумихо, живяла стотици години, която беше готова на всичко, дори да убие, дори да умре, за да защити Мийонг.

Бяха минали няколко месеца, откакто Сомин разбра тайната на Мийонг, но понякога все още забравяше, че приятелката ѝ не е обикновен човек.

Джихун излезе от спалнята. Висок, слаб, с коса, която винаги изглеждаше разрошена, вероятно защото току-що се събуждаше от дрямка, което беше и най-честата причина, и почти винаги беше неподстриган.

Той забеляза Сомин и ѝ се усмихна тъжно. Тази усмивка изглеждаше не на мястото си върху красивото му лице. Това беше лице по-подходящо за лукавите му усмивки, които караха трапчинките му да смигват закачливо. Но Сомин предположи, че днес наистина няма на какво да се усмихне.

–Джихун, караш приятелката си да работи, докато спиш през деня? – попита Сомин, но в думите ѝ нямаше укор.

Усмивката му стана малко по-ведра, трапчинките почти се виждаха. Джихун само бегло напомняше на онова мило момче, с което Сомин беше израснала.

–Тя се включи напълно доброволно в почистването. Не ми предлагай да вършиш някаква скучна работа, ако не искаш да приема. – Той сви рамене. Джихун никога не се оправдаваше, но откритостта и честността му обикновено бяха част от чара му.

–Предпочитам да избърша праха, отколкото да се опитвам да разтребя черната дупка, която наричаш спалня – каза Мийонг.

–Подиграваш се с тези неща, но когато правителството ми плати милиарди, за да изучавам природния феномен „черна дупка“ точно тук, в Сеул, ще съжаляваш – пошегува се Джихун.

Сомин завъртя очи, но тайно изпита облекчение, че най-добрият ѝ приятел все пак можеше да се шегува в ден като днешния.

–Каква работа да свърша?

Тя погледна празните кашони, разпръснати из стаята. Нито една кърпа за подсушаване на чинии не беше опакована все още. Може би защото това не бяха просто вещи. Това беше всичко, което Джихун имаше от своята халмони – жената, която го бе отгледала. А сега нея я нямаше. Сомин знаеше защо кашоните бяха все още празни – защото да опаковаш тези неща беше като да опаковаш спомени.

Сомин протегна ръка към един кашон в същото време, в което и Мийонг посегна да го вземе. Когато ръцете им се докоснаха, тя усети искра, като статично електричество. Случваше се често, когато влизаше в контакт с бившата гумихо, сякаш латентните лисичи инстинкти на Мийонг все още жадуваха за енергия.

–Съжалявам – промърмори Мийонг.

–Няма нищо – увери я Сомин. – Стига да не изсмучеш цялата ми Ги, можем да си останем приятелки.

Мийонг стисна устни при думите на Сомин. Все още не искаше да се шегува със стария си живот на гумихо. Сомин наистина не можеше да я вини. В един момент бе разбрала, че за Мийонг трябва да е било огромна травма да оцелява, отнемайки живота на други.

–Тук ли сте? – Майката на Сомин отвори входната врата. – Съжалявам, че закъснях. Движението беше ужасно. Щях да взема метрото, но просто не исках да се блъскам сред толкова много потни хора. Мразя градския транспорт през лятото. Но може би всички го мразят и днес всеки е решил да се качи на колата си, и ето, отне адски много време да стигна дотук.

Сомин почти се засмя. Обикновено при тях двете беше много спорно кой за кого се грижи. Майка ѝ беше истински пламък, искра, енергия и светлина. Но също така беше толкова разпиляна, че би забравила собствения си мозък, ако не беше здраво затворен в главата ѝ. Въпреки че Сомин беше едва деветнадесетгодишна бъдеща абитуриентка, тя определено беше по-отговорната от двете. На този свят Сомин най-много и безрезервно обичаше майка си, тя беше най-голямата ѝ обич и грижа. След нея идваше Джихун. Може би в очите на другите не бяха съвсем традиционно семейство, но не в очите и представите на Сомин.

–Всичко е наред, госпожо Муун, дори не сме започнали – каза Джихун.

–Някои от нас сме започнали – обади се Мийонг.

–Е, с какво да се захванем първо? – Майката на Сомин плесна с ръце и погледна с очакване към дъщеря си.

Сега Сомин наистина се засмя. Винаги на нея се падаше честта да поеме отговорността.

–Джихун, защо не се погрижиш за черната дупка в стаята си. Мийонг, може ли да оправиш банята? Мамо, искаш ли да се захванеш… – Тя се поколеба за миг, след което продължи: – Със задната стая? – Защото не можеше да се насили да каже „стаята на халмони“.

Майка ѝ ѝ се усмихна многозначително и каза:

–Разбира се. – С което тя взе един кашон и се насочи към стаята на халмони.

Джихун се загледа след майката на Сомин, когато тя отвори вратата на стаята на баба му и продължи да стои като вкаменен, докато вратата се затваряше зад нея.

–Джихун – обади се Сомин.

–Да почистя моята черна дупка, разбрах – каза той с пресилено бодър глас.

–Справя ли се? – попита Сомин, когато с Мийонг останаха сами.

–Оцелява – отвърна Мийонг, докато вдигаше един кашон и го мъкнеше към малката баня.

Сомин въздъхна. Не беше попитала точно това, но… Разбира се Сомин знаеше, че Мийонг бе живяла първите осемнадесет години от живота си затворена от останалия свят. За нея оцеляването беше първата цел в живота ѝ.

Жилището беше малко и уютно. Старият диван беше издълбан в средата след десетилетия употреба. Жълти буджеоки се вееха по рамката на вратата – талисмани, залепени около входа, за да спират злото.

Сомин се захвана с кухнята. Започна да прибира тенджерите и тиганите в кашоните. Чудеше се дали щяха да запазят чашите и съдовете. Дали Джихун щеше да иска някои от тях на по-късен етап? Или може би бе започнала да премисля прекалено много?

Тя избърса потното си чело в ръка и се обърна да рови из хладилника за нещо студено за пиене. Беше празно. Честно казано, Сомин нямаше представа как тези двамата бяха оцелели заедно в този апартамент през последните четири месеца.

Входната врата се отвори и шумът от улицата нахлу. Това трябваше да е О Чангуан, последният от техния пъстър екип. Закъсняваше, както обикновено. Сомин излезе от кухнята с някакъв половинчат план да се развесели, като си го изкара на Чангуан.

Чангуан беше висок и непохватен. Косата му бе подстригана по начин, който сякаш нарочно подчертаваше твърде големите му уши. Мразеше тази прическа, но строгият му баща настояваше да е точно такава. Чангуан беше сладко момче, около което се усещаше голяма доза нервност и напрежение. Това вероятно се дължеше на големите очаквания, които богатият му баща имаше за първородния си син. Сомин винаги бе имала усещането, че Чангуан щеше да се справя много по-добре, ако баща му престанеше да го третира като магаре и да размахва пред носа му морков, провесен на пръчка. Може би ако махнеше пръчката и му оставеше само морковите? Но също така знаеше, че няма право да си пъха носа в личните неща на друго семейство.

–Знам, знам. Закъснявам. Но донесох ледено американо. – Чангуан се опитваше да балансира подноса със студените напитки и Сомин почти заплака от благодарност.

В апартамента нямаше климатик, а тя изгаряше от жега. Но ентусиазмът ѝ секна, когато видя кой стои зад приятеля им. Ако Чангуан беше кльощав и неатлетичен, другото момче беше високо, елегантно, с красиво тяло. Беше странно, защото откакто познаваше Джуну, Сомин никога не го беше виждала да тренира. Имаше фигура, върху която всяка дреха стоеше добре. Косата му беше копринена и перфектно оформена.

Очите му се заковаха в нейните. Бяха поразителни. И Сомин не можеше да откъсне поглед. Вместо поздрав, тя попита:

–Как влезе тук?

–Защо? Мислеше си, че мога да влизам само в сънищата ти ли? – смигна ѝ той.

Тя почти изплака от гняв. Наистина мразеше този Докаеби.

ДОКАЕБИ / Зловещи създания

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 430

Кат Чо - автор
Гергана Дечева - преводач
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Василена Василева - редактор

В наличност

18.70 лвс ДДС 22.00 лв

Добави