Гумихо - Докаеби - Зловещи създания

Глава 2

ДЖУНУ ОБИЧАШЕ ИЗГОДНИТЕ сделки. Понякога мразеше да прави бизнес.

Но доларът си е долар, независимо от ръката, която ти го дава.

Джуну си напомняше този факт отново, и отново, като мантра, докато… клиентът обясняваше от какво има нужда.

–Мисля, че разбирам – каза Джуну.

Създанието пред него изпъшка. Гранясалият му дъх порази ноздрите на Джуну. Лицето му беше широко, с голям нос и дълбоко хлътнали очи. Носеше широки панталони и отвратителна риза. Беше увит в изтъркано палто, въпреки че жегата в началото на август беше непоносима. Кожата му беше червена, като на алкохолик. Или по-скоро имаше вид на нещо, в чието съществуване много хора отказват да повярват, освен ако не са на възраст под седем години. Докаеби. Вид гоблин, който „красеше“ страниците на книжките с народни приказки и митове.

Същото „нещо“ беше и Джуну. Джуну винаги обясняваше, че има различни видове докаеби, и че ако човек си е направил труда да проучи, би следвало да знае този фундаментален факт. Джуну беше чонггак докаеби – единственият вид, създаден с цел да пленява и очарова. Бяха направени толкова красиви, че можеха да имат всеки, когото пожелаят. Поради тази причина, въпреки че дебелото и мускулесто същество с едва мърдащ ум пред него носеше името „докаеби“, Джуну никога не би го нарекъл точно роднина.

–Мисля, че може да имам нещо, което да ти помогне с разрешаването на твоя… проблем – деликатно обясни Джуну. Нямаше никакво намерение да дава възможност на тоя грозник да започне да обяснява ужасяващия си план.

–Добре – измърмори докаебито. – Не знаех дали ще можеш да помогнеш. Никога не бях чувал някой от нашия вид да се занимава с търговия.

–А, разбирам – каза Джуну спокойно, макар че вътрешно изгаряше от срам и раздразнение. Също и смущение, защото повечето докаеби, въпреки ужасната си хигиена, противен дъх и липса на всякакъв естетически вкус, го гледаха отвисоко. И раздразнение, защото знаеше, че това не би трябвало да има каквото и да е значение за него, но имаше. — Кажи ми как научи за моите услуги.

–Не се опитах да прикрия добре плановете си, разказах насам-натам, и един ден се появи този човек… не, определено не беше човек. Никога преди това не бях виждал същество като него. Изглеждаше почти като бог.

–Значи някакъв бог ти е казал за бизнеса ми? – попита Джуну.

–Не, не беше бог, но просто имаше нещо в него, сякаш беше много повече от всички нас. – Нещо просветна в ума на Джуну при последните му думи. – Както и да е, той ми каза за теб, но не бях сигурен, защото да купиш нещо от докаеби си е съмнителна оферта, прилича на измама.

Гоблинът погледна Джуну, който вероятно трябваше да се почувства обиден, но това си беше истината: обикновено на докаеби не им се налагаше да правят нищо изискващо умение или мозъчни напъни, за да печелят пари, въпреки че бяха известни с повече от здравословната си доза алчност. Те можеха да призоват богатствата си със своето бангманги – гоблински жезъл, който някои от лишените от такт и възпитание докаеби обичаха да използват и като тояга. Единственото нещо, което докаеби обичаха повече от парите, бяха пакостите. Така че да видиш някой докаеби да управлява бизнес, дори и на черния пазар, някой, който търгува с талисмани… Е, определено би изглеждало подозрително и вероятно мислеха, че Джуну е някакъв измамник, който чака да ограби и последния им долар.

–О, сега се сещам, че този човек ме помоли да ти предам съобщение. – Докаебито щракна с пръсти. – Посъветва ме да ти кажа „Праща ме Хюк.“ Той ми обеща, че това ще ми гарантира добро обслужване.

–Така е казал, нали? – попита Джуну, обръщайки се към голям дървен сандък, за да прегледа стоките си. Освен това така имаше възможност да скрие лицето си и очевидната си изненада.

Хюк? Чaсунг саджа[1]? Образът от миналото на Джуну, който той предпочиташе да забрави, се появи в съзнанието му.

Какво искаше от него Ангелът на смъртта, чудеше се Джуну, докато претърсваше десетките малки чекмеджета, в които държеше различни джунджурийки и магически отвари. Той разгледа няколко, преди да намери това, което търсеше.

Гоблинът нададе ръмжащ звук и Джуну се притесни, че може да е сигнал за неприятна атака от страна на клиента, но после осъзна, че този докаеби не беше недоволен, а просто се смееше. Джуну вече знаеше какво ще последва.

–Не можеш ли просто да го извикаш?

–Бангмангито ми е в магазина.

–Не е тук? Никой докаеби за нищо на света не би се пуснал от жезъла си – каза докаебито и изсумтя.

–Предполагам, че не съм като другите докаеби – промърмори Джуну.

–Значи нямаш магия? – изкиска се грозният.

Джуну стисна челюсти, за да не изплюе някой грозен отговор. Така беше по-добре. Не биваше да губи хладнокръвие пред клиент, дори и да е някой толкова прост като този. Дланите му горяха и той осъзна, че ноктите му се забиват толкова силно в кожата, че почти я разкъсваха. После бавно разхлаби юмрука си и се обърна към клиента с мила усмивка.

–Е, имаш късмет, че няма да се нуждая от магия, за да изпълня поръчката ти. – И Джуну смени плика, който първоначално бе избрал, с този, който бе сложен до него. – Мисля, че с това ще стигнеш много далеч.

–Какъв странен докаеби си ти. Да ти се налага да работиш като човек. – Гоблинът пак се изсмя.

Джуну пак стисна зъби, но бързо се насили да се усмихне. Той извади златния талисман от плика.

–Както казах, мисля, че това ще помогне.

Докаебито го изгледа със зъл поглед, но се наведе напред, за да разгледа талисмана. Палтото му се разтвори леко и Джуну забеляза дървена дръжка. Бангмангито на докаеби. Джуну се запита дали може да го грабне. Щеше ли да работи при него? Не беше държал жезъл от толкова време. Ръцете го сърбяха да протегне ръка, но юмрукът на докаебито се вдигна, за да грабне плика. Ръката му беше едра и месеста и можеше да счупи Джуну на две. А ако Джуну беше добър в нещо, то това беше самосъхранението.

Джуну отстъпи назад, издърпвайки плика към себе си.

–Това е един милион вона.

Е, беше два пъти повече от обичайната цена, но този гоблин го беше раздразнил. Докаебито се изсмя подигравателно, но извади жезъла изпод палтото си. За съжаление, при движението изпод дрехата му се разнесе и зловоние. Джуну беше сигурен, че този не се пере и къпе много често, ако изобщо го правеше.

С потупване на жезъла по пода докаебито призова малък куп банкноти, които кацнаха в ръката му. Е, това беше магията на бангманги – способността да призоват всичко, което докаебито пожелае. Беше много удобен трик и също така означаваше, че всяко докаеби съхраняваше нещата си някъде в скривалище. В това отношение Джуну беше точно като останалите от вида си, с изключение на факта, че трябваше да използва ума си, а не магия, за да си изкарва парите.

И като стана дума за пари, Джуну изтръгна банкнотите от ръката на другия докаеби и му подаде плика с благородна усмивка. Малкото отмъщение, което вече бе задействал, трябваше да свърши работа.

И докато наблюдаваше как масивният гоблин излиза от къщата му, Джуну отправи мълчалива молитва към някой си бог там някъде, към някой, който слушаше, талисманът да отнесе докаебито далеч, далеч от прага му.

Когато портата се затвори, Джуну се сети за думите на докаебито. Хюк го беше изпратил при него, което означаваше, че Ангелът на смъртта е някъде из царството на смъртните. Ако не беше така, нямаше да може да говори с докаебито.

Джуну почти извади телефона си, но се отказа. Каквото и да правеше Ангелът на смъртта в царството на смъртните, Джуну не искаше да има нищо общо с това.

[1] От корейски: Ангел на смъртта. Бел. пр.

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ едно момче от бедно семейство, което всеки ден ходело в гората, за да цепи дърва за огрев, да ги продава в селото и да изкарва някоя монета за прехраната на семейството си.

Един следобед, докато събирало дърва, момчето попаднало на едно орехово дърво. Изкачило се по него и събрало орехи за семейството си, а след това седнало сред клоните и яло до насита.

Застояло се твърде дълго и скоро се стъмнило. Момчето знаело, че не може да намери пътя към дома през гората в непрогледния мрак, но си спомнило, че няколко километра по-назад имало малка изоставена къщичка.

Младият мъж не искал да спи на пода от страх да не го полазят и нахапят гризачи, затова се качил на гредите и бързо заспал. В полунощ се събудил от какофония от звуци. Долу той видял група докаеби. Те се хвалели за пакостите, които били свършили през този ден.

Единият цял ден бил висял на опашката на някакъв вол. Друг пък цял ден бил дразнил и се бил подигравал на някакво палаво дете. Трети бил танцувал шумно под пода, за да изплаши обитателите на къщата. Накрая един от тях казал, че е време да спрат да бърборят и че трябвало да започват да пируват.

Момчето гледало как един докаеби вади жезъл и крещи:

–Тудурак-так-так, излез, храна, излез, пиене! – И удрял с жезъла си по земята. Едва

свършил с тропането, и храната и напитките се появили от нищото. Жезълът бил бангманги, магическа пръчка за повикване на всякакви неща.

Групата докаеби танцували и яли до насита. И през цялото време момчето гледало.

И докато гледало, усетило глад. Затова то извадило малко орехи и започнало да ги троши със зъби. Гоблините чули как нещо пука над главите им и започнали да крещят:

–Покривът се пропуква! Ще се срути!

И след това всички избягали от малката къща. Момчето слязло, яло от остатъците от пиршеството до насита, след което взело бангмангито от мястото, където онзи докаеби го бил изпуснал.

На следващата сутрин момчето се прибрало у дома. Родителите му се били притеснили, били се страхували, че го е изял някой тигър. Но момчето се прибрало живо и здраво, разказало им историята и им показало магията на жезъла. Всички били толкова щастливи, защото сега никога нямало да се налага да се тревожат как да изхранят семейството.

За жалост новината за приключението на момчето и новата скъпоценна вещ бързо се разпространила. Синът на един богат търговец, който не бил работил и ден в живота си, решил, че иска собствено бангманги, въпреки че семейството му никога не било гладувало и никога нищо не му било липсвало. Той убедил бедното момче да му разкаже с подробности за случката. След това хукнал към гората.

Първо намерил ореховото дърво, наял се до насита и си напълнил джобовете с орехи. След това изтичал до малката къща, качил се на гредите и зачакал полунощ. Групата докаеби пристигнали като по часовник и започнали празненството си. Богатият младеж видял желания жезъл и дори не дочакал гоблините да започнат да ядат – веднага счупил орех със зъбите си. Но този път гоблините не позволили да ги измамят. Те погледнали право нагоре и видели богатото момче.

–Пак ли ти! – извикали те и свалили богаташа от гредите.

Те наказали момчето – направили му магия и му израснал език, който бил дълъг сто метра. И когато се запрепъвал към дома, паднал в реката. Щял да се удави, ако бедното момче не било чуло виковете му и не го спасило. От този ден нататък бедното момче никога не било гладно, а богатото никога повече не постъпило като егоист.

ДОКАЕБИ / Зловещи създания

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 430

Кат Чо - автор
Гергана Дечева - преводач
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Василена Василева - редактор

В наличност

18.70 лвс ДДС 22.00 лв

Добави