Гумихо - Кат ЧО - Пепърмил Букс

" Гумихо. Злокобната лисица "

Кат Чо

Гумихо - Злокобната лисица

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 464

Кат Чо - автор
Гергана Дечева - преводач
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Василена Василева - редактор

В наличност

18.70 лвс ДДС 22.00 лв

Добави

ГЛАВА 2

КОМПЮТЪРНАТА ЗАЛА БЕШЕ гореща – тридесет компютъра работеха, въпреки че само три от тях бяха заети. Беше задушно, тъмно и миришеше на чипс от скариди и нудли, които се правят само с малко гореща вода, и които продаваха като снакс.

На Ан Джихун му харесваше точно така. Той щракаше бързо и ловко с пръсти, лявата му ръка беше залепена за горещите клавиши, а с дясната плъзгаше мишката по екрана.

– Ако не тръгнем сега, ще закъснеем – каза О Чангуан. Ръцете му мърдаха като разтревожени пеперуди, които не знаят къде да кацнат. Отдавна бе излязъл от играта, защото беше загубил.

–Ако закъснеем, значи ще закъснеем. – Легиони от фигури маршируваха по екрана на Джихун.

– Не мога да закъснея за пореден път – намръщи се Чангуан.

Тази физиономия подчертаваше по-забележителните му черти. Ушите му бяха твърде големи, а носът му – твърде дълъг. Като кученце, което все още не беше пораснало, за да достигне красотата на породата си. Джихун знаеше, че закъснението за училище не е проблем за Чангуан. Проблемът му беше, че беше плах, срамежлив и че имаше много богато семейство, което се притесняваше за него. Като най-голям син, той носеше тежестта на фамилията О на раменете си и тази тежест беше двойно по-непосилна заради парите на семейството. Това никак не се харесваше на Чангуан, който беше склонен към изпадане в кризи на вечно безпокойство и като цяло беше посредствен във всичко, което се опитваше да направи. Джихун беше благодарен, че се бе родил беден.

– Чангуан, винаги се тревожиш за бъдещето, вместо да се радваш на това, което се случва сега, във всеки миг. Трябва да проумееш, че животът не си струва да се живее, ако не се забавляваш. – Джихун присви очи, докато търсеше последната кула във вражеската база. Намери я и извика триумфално, след което на екрана се появи надписът за победа – удебелени зелени букви, виснали над неговата Протос армия.

– Е, страхотно, спечели. Да тръгваме? – попита Чангуан.

Джихун се изправи и небрежно облече тъмносиньото си униформено сако.

– Чангуан, никой не обича някой постоянно да му мели на главата.

Чангуан се намръщи още повече, а Джихун му се усмихна приятелски. Беше една от онези усмивки, които ти подсказват, че човекът не ти мисли лошото, а само казва истината. Джихун развяваше усмивката си като оръжие – леко извити настрани устни, които сякаш отваряха място за огромните трапчинки на двете му бузи. Когато използваше това си оръжие, малцина можеха да му се сърдят дълго. И сега проработи, защото Чангуан се усмихна, макар и с неохота.

Навън Джихун си пое дълбоко дъх и вдиша миризмата на газовете от колите и на задушена волска опашка от ресторанта надолу по улицата, който предлагаше танг[1]. Той прегърна приятеля си през раменете и закрачиха. Ту влизаха в сенките, ту излизаха директно под слънцето, което надничаше между високите сгради, покрай които минаваха.

– Дали само при мен е така, или утрините винаги миришат по-свежо след адреналина от победата?

– Мирише така, сякаш някой трябва да почисти аквариумите си. – Чангуан сбърчи нос и посочи магазина за морски дарове.

Джихун проследи погледа му към един от гигантските стъклени аквариуми. Изпъкналите очи на една огромна писия се втренчиха в него в потвърждение на думите му.

Градският автобус спря и Джихун весело потупа Чангуан по рамото.

– Хайде, не искаш да закъсняваш, нали?

Закъсняха.

[1] Вид корейска супа от сварен волски кокал и дреболии. Бел. пр.

Когато стигнаха до училището, входната врата беше затворена, което означаваше, че часът бе започнал без тях. Джихун помогна на Чангуан да се покатери и да се прехвърли през страничната стена, преди самият той да се изкачи. И понеже беше изчислил разстоянието грешно, крачолът му се закачи.

– Мамка му! – Джихун гледаше с раздразнение дългата цепка над прасеца на бежовите си панталони.

През изминалата година се бе източил много и доста рязко, и сега беше най-високият в класа. Освен това с внезапно придобитата височина, бе станал и доста непохватен.

Училището беше П-образна сграда с дълги тесни коридори. От едната страна бяха наредени всички класни стаи, а от другата имаше широки прозорци, които гледаха към вътрешния двор и спортните игрища. Сградата беше стара и нямаше централно отопление, което да затопли стаите през тези доста хладни есенни дни.

Те се промъкнаха в дъното на класната стая през задната врата. От часа оставаха десет минути. Учителката им, госпожица Куон, все още говореше на класа.

– Бих искала да напомня на всички, че сега не е време за отпускане и мързелуване. – Тя закова поглед в Джихун. – Следващата година е вашата трета и последна година в гимназията. Нашата работа е да ви подготвим, а вашата работа е да учите.

– Да, Сонсенгним[1] – извика целият клас в хор.

– Това е всичко за днес – каза госпожица Куон.

Председателят на класа се изправи:

– Клас, стани! Поздрав!

– Благодарим Ви – отново извикаха учениците в един глас, докато се покланяха в унисон.

Вместо да си тръгне, госпожица Куон тръгна между чиновете и почука на бюрото на

Джихун.

– Ако пак закъснеете, оставате наказани след училище.

–Да, Сонсенгним – Чангуан се поклони толкова ниско, че челото му се удари в бюрото на Джихун.

–Казвате го, сякаш е наказание да прекарваме повече време с Вас. – Думите на Джихун бяха придружени от ленива усмивка.

Госпожица Куон неуспешно се бореше с усмивката си, която накрая огря лицето ѝ.

–Говоря съвсем сериозно, Ан Джихун.

–Аз също – отговори Джихун на мига. Усмивката му стана още по-широка, трапчинките му грейнаха.

Госпожица Куон се засмя тихо въпреки волята си и намерението си да остане сериозна.

–Това е последното ми предупреждение – каза тя, преди да напусне класната стая.

Веднага щом излезе от задната врата, спокойствието в стаята изчезна и всичко изригна в нечуван хаос – учениците наскачаха от местата си, за да отидат при приятелите си.

Чангуан поклати глава.

–Не знам защо учителите ти позволяват да им говориш така.

–Това е заради моя чар и добър външен вид.

–Защото се държиш толкова нелепо, че са принудени да се смеят. Иначе биха пищяли от ужас. – Това беше Лий Сомин, която се приближи до събраните бюра на момчетата. Тя беше 158-сантиметровото нещо, което можеше да се определи с две думи – „предизвикателно отношение“, опаковано в дребен пакет, и което познаваше Джихун, откакто и двамата бяха в памперси.

Тя погледна хлапето, което седеше пред Джихун.

–Разкарай се.

Момчето скочи от стола си като подплашен заек. Джихун огледа най-добрата си приятелка. Сомин беше облечена като наръчник „Как да се нарушим дрескода“. Униформената

[1] Почтително обръщение към учител. Бел. пр.

ѝ риза беше разкопчана, за да може щампованата ѝ тениска отдолу да се вижда. Ноктите ѝ бяха боядисани в черно.

Начинът, по който поздрави днес отново беше различен. Външният вид на Сомин се променяше със сезоните. Тя беше момиче, което никога не можеше да вземе решение как иска да изглежда. Промените в нея му действаха като камшик. Освен това Джихун мразеше промените, защото отнемаха прекалено много усилия. Днес късата ѝ коса беше боядисана в яркочервено, я самата тя изглеждаше почти толкова разпалена, колкото и кичурите ѝ. Джихун бързо прокара ръка по едно от пламтящите крайчета на косата ѝ.

– Какво наказание ти наложи заместник-директорът днес?

– Тази сутрин трябваше да коленича пред училището. Отново.

– Трябваше да се сетиш, че ще имаш проблеми заради облеклото – отбеляза Джихун.

– Гледай ти кой говори – отвърна Сомин. – Какво ще кажеш на твоята халмони[1], ако ѝ се обадят от училището и ѝ кажат, че си наказан да седиш тук целия следобед? За пореден път?

Безгрижната усмивка на Джихун изчезна при мисълта за реакцията на баба му. След това реши да не мисли по въпроса. Загрижеността също изискваше твърде много усилия.

– Трябва да ти пука какво се случва в това училище. Повече от половината от тази учебна година свърши – каза тя и погледна към обагрените есенни листа навън.

Джихун обичаше есента, защото това означаваше, че зимата е точно зад ъгъла и тогава училището щеше да свърши. Поне докато не започнеше отново през март. За жалост.

– Е, и? – попита Джихун, въпреки че знаеше какво щеше да последва.

– И това означава, че следващата година е нашата трета година.

Когато Джихун я погледна с празен поглед, тя продължи:

– Изпитите за последната година, които определят бъдещето ни. В момента ти си най-слабият ученик сред всички във втори гимназиален клас.

– Е, все някой трябва да е последен, ако ще има класиране – посочи Джихун.

– Защо всичко за теб е шега? – попита Сомин.

– Не се шегувам. Аз просто…

– На теб просто не ти пука – казаха в един глас Чангуан и Сомин.

Джихун присви рамене с примирена усмивка. Знаеше, че всички го смятат за добро момче, което не го бива особено в нищо конкретно, и в чийто живот не се случва кой знае какво. И така му харесваше. Колкото по-малко очакваха хората от него, толкова по-малко го закачаха и в крайна сметка го оставяха на мира. Сомин беше единственият човек в цялото училище, който винаги вярваше в него, независимо от всичко. Това беше нещо, което той благородно ѝ прощаваше заради приятелство, започнало с началото на живота им.

– Някой ден ще се окажеш в ситуация, от която няма да можеш да се измъкнеш със сладки приказки – каза тя.

– Когато дойде този ден, трябва ли да се поуча от теб и да си пробия път напред с тупаници? – Джихун разроши косата си.

Сомин плесна ръката му.

– Да бе, сякаш си способен на такова нещо. Как би могъл? Погледни тези слаби пръчки, които наричаш оръжия за пробиване на път. Единствените случаи, когато вдигаш ръцете си, са за да блъскаш храна в устата си или да си избършеш задника.

Чангуан отстъпи почти ужасен.

–Сомин, не е много дамско да се говори така.

– А аз кога съм твърдяла, че съм дама? – Сомин наклони глава и го изгледа както тигър оглежда плячката си.

– Никога – Чангуан сведе поглед.

Докато приятелите му продължаваха да му се карат, Джихун опря глава на бюрото си, за да подремне.

[1] От корейски – баба. Бел.пр.

ѝ риза беше разкопчана, за да може щампованата ѝ тениска отдолу да се вижда. Ноктите ѝ бяха боядисани в черно.

– Какво наказание ти наложи заместник-директорът днес?

– Тази сутрин трябваше да коленича пред училището. Отново.

– Трябваше да се сетиш, че ще имаш проблеми заради облеклото – отбеляза Джихун.

– Е, и? – попита Джихун, въпреки че знаеше какво щеше да последва.

– И това означава, че следващата година е нашата трета година.

Когато Джихун я погледна с празен поглед, тя продължи:

– Е, все някой трябва да е последен, ако ще има класиране – посочи Джихун.

– Защо всичко за теб е шега? – попита Сомин.

– Не се шегувам. Аз просто…

– На теб просто не ти пука – казаха в един глас Чангуан и Сомин.

– Някой ден ще се окажеш в ситуация, от която няма да можеш да се измъкнеш със сладки приказки – каза тя.

Сомин плесна ръката му.

Чангуан отстъпи почти ужасен.

–Сомин, не е много дамско да се говори така.

– А аз кога съм твърдяла, че съм дама? – Сомин наклони глава и го изгледа както тигър оглежда плячката си.

– Никога – Чангуан сведе поглед.

Докато приятелите му продължаваха да му се карат, Джихун опря глава на бюрото си, за да подремне.

[1] От корейски – баба. Бел.пр.

* * *

Беше толкова късно, че слънцето бе избягало от улиците и едва ги докосваше, когато Джихун се изкачи по хълма към дома си, който беше на границата между гората и града. През деня гората тук беше гостоприемна. Идваха туристи и семейства, търсещи малко природа далеч от оживения метрополис. През нощта обаче клоните изглеждаха някак изкривени и листата потръпваха от преминаването на невидими зверове.

Джихун беше израснал до тази планинска гора и никога не се бе осмелявал да стъпи там след падането на нощта. Това беше резултатът от всички онези басни, които неговата халмони му разказваше редовно. За гоблини и призраци, които излизат през нощта, за да ядат лоши малки момченца.

–Пак си идваш късно, Джихун – каза една стара жена, седнала пред магазина за лечебно вино.

Всички я наричаха Хуанг Халмони. Или иначе казано Баба Хуанг. Тя беше най-старият човек в квартала и твърдеше, че била спряла да брои годините си преди много време. Последния път, когато реално знаела възрастта си, бил, когато направила деветдесет и две години.

–Беше дълъг ден – смигна ѝ Джихун.

–Учиш или играеш? – Усмивката на Хуанг Халмони му подсказваше, че знае всичко. Тя седеше на ниската дървена веранда и белеше чесън в една купа. Миризмата опари ноздрите на Джихун.

–Играя – усмихна се широко той. – Винаги.

Тя зацъка с език и после пъхна парче суров чесън в устата си. Джихун мразеше да го яде суров, въпреки че неговата собствена халмони все казваше, че е полезен за здравето му. Все пак, когато Хуанг Халмони протегна напред ръка, той послушно взе една обелена скилидка.

–Кога ще ме направиш най-щастливия мъж на земята и ще се съгласиш да се омъжиш за мен?

Хуанг Халмони се засмя с блеснали очи.

–Един ден ласкателството и златните ти думи ще ти създадат големи проблеми.

–Вече ми създават – Джихун намигна отново. – Постоянно.

–Не се бави повече. Трябва да се прибереш вкъщи и да обясниш на своята халмони.

Джихун въздъхна. Права беше. Той се поклони, прекоси тъмната улица към ресторанта на баба си и се вмъкна безшумно в апартамента на втория етаж. Събу маратонките си и ги постави прилежно до износените обувки на халмони. Една дребна фигурка затича с бясна скорост по коридора. Издаваше силни и особено развълнувани звуци.

– Дубу! Шшшт! – Той се опита да успокои мъничката трепереща от щастие топка козина. Тя не му обърна внимание и скочи на краката му, за да си получи заслуженото погалване.

Когато вратата се отвори, Джихун почти подскочи на място.

– Джихун – изкрещя халмони, – щях да изпратя полицията да претърси цяла Корея.

Джихун се поклони в знак на извинение.

Преди години неговата халмони била много красива. Старите черно-бели снимки на нощното ѝ шкафче бяха доказателство за хубостта ѝ. Но постоянните тревоги и годините бяха рисували по лицето ѝ. Беше дребна жена, стигаше едва до рамото на Джихун, но пред гневното ѝ лице, той усещаше как започва да се смалява.

– Халмони, не бива да се ядосваш. Имаш високо кръвно налягане, помниш ли?

– Къде беше? – попита строго тя.

Джихун никога не шикалкавеше и не искаше да се оправдава с празни извинения.

– Знаеш къде.

Халмони цъкна неодобрително с език.

– Ти си толкова умно момче, а си пилиш мозъка с тези игри. Не държа да влизаш в някой от трите най-добри университета в Сеул. Просто искам да продължиш да учиш. Майка ти

се омъжи веднага след гимназията. И после, само заради липса на образование, беше толкова безпомощна без баща ти.

Джихун поклати глава при споменаването на родителите си.

– Не е нужно да ходя в университет, за да помагам в ресторанта. Или може би ще стана известен геймър и ще ти купя имение. Така или иначе, просто искам да остана тук с теб, а не да отида в някакъв университет с име и престиж и разни такива работи.

Халмони се намръщи и смени темата на разговора.

– Отидох при една жена. Шаман е. Каза, че сянка е паднала над душата ти.

– Трябва да спреш да си даваш парите на тези хора. Те са пасмина измамници. Единствените духове, с които говорят, са в бутилка. – Джихун сви пръсти все едно държеше чаша, после на ужким я доближи до устата си и изметна глава назад, сякаш обръщаше шот.

– Тя каза, че скоро ще видиш мрака. Не знаеш ли какво означава това?

Джихун присви рамене и отиде в кухнята, за да избегне разговора. Всеки път, когато халмони започваше да говори за душата му, за духове и такива неща, стомахът му се обръщаше. Така се надяваше, че няма пак да ѝ скимне да му правят ексорсизъм.

– Ако продължаваш да гледаш постоянно в компютъра, ще си развалиш очите. – Халмони го беше последвала в кухнята. Е, не беше голямо разстояние и не ѝ трябваше много време да го догони. Все пак апартаментът беше малък, една пощенска марка.

– Не мога да си позволя да загубя зрението си. Как иначе ще гледам красивото ти лице! – Джихун ѝ метна една от ленивите си усмивки и устните на халмони потрепнаха, едва сдържайки усмивката ѝ. Вместо това, тя го изгледа лошо:

– Не се опитвай да ми говориш сладки приказки, за да се измъкнеш. Мислиш ли, че съм чак такава глупачка, че да се хвана на красивите ти думи?

Джихун я прегърна силно и тя просто изчезна в дългите му ръце.

– Никога не бих си помислил да направя такова нещо. Моята халмони е най-умната жена в квартала. Може би в целия Сеул.

Халмони изсумтя пораженчески и го потупа строго по гърба преди да се измъкне от прегръдката му. После хвана ръката му и постави в дланта му един жълт лист хартия. Удебелените червени символи върху него се открояваха на яркия фон. Разпозна го веднага – беше един от талисманите, които тя винаги закачваше на вътрешната страна на входната врата.

– За какво е това? – Джихун го хвана с два пръста, сякаш беше гнила бананова кора.

– Буджеок[1] от шамана. За предпазване от зло. Дръж го в себе си.

– Това е просто смешно.

– Казваш, че съм умна. Е, тогава направи каквото ти казвам. – Халмони уви пръстите му около хартията.

Най-накрая той се съгласи и го пъхна в джоба си.

– Добре, добре.

– Добро момче. – Тя го потупа по гърба видимо доволна. – Сега си изяж вечерята, преди да е изстинала, и след това изведи кучето.

***

Когато Джихун изведе Дубу на разходка, нямаше и следа от здрача. Беше си нощ. Облаци покриваха луната, така че пътят беше осветен само от уличните лампи, под които сенките лежаха удължени върху асфалта. Ъгълът на улицата беше толкова стръмен, че сградите изглеждаха сякаш се бяха наклонили, за да запазят равновесие. В града всеки сантиметър беше от значение и всичко се издигаше нагоре, но кварталът на Джихун бе запазил старинните си ниски сгради, виещи се около кривите пътища, които бяха ужасно тесни – сякаш нарочно искаха да забранят на колите да се движат по тях.

[1] В корейските вярвания – талисман от букви и символи върху хартия за прогонване на злото. Бел. пр.

Кучето, не по-високо от прасеца на Джихун и бяло като луната, не искаше да пишка и ака. Просто в един момент застана на средата на тъмния път с наострени уши и се загледа в една посока.

–Идваш ли? Или ще стоиш тук? Ако си свършиш работата вътре, ти ще си носиш последствията пред халмони.

Изведнъж Дубу започна да джавка учестено и се стрелна толкова бързо, че изтръгна каишката от ръката на Джихун. Той хукна след кучето, псуваше и ругаеше, и едва не падна по стръмната улица. После спря пред Хуанг Халмони, която все още белеше чесъна си.

–Виждала ли си Дубу?

–Профуча нагоре. Лаеше като самджокгу[1]. Мисля, че търчеше към онази малка детска площадка. – Хуанг Халмони пак протегна една обелена скилидка и Джихун отново я взе, въпреки че все още не можеше да се отърве от миризмата върху кожата си от предишната.

Детската площадка се намираше в края на пътя в непосредствена близост до първите дървета.

– Дубу! – извика Джихун с надеждата, че се е скрила в джунглата от пластмасови катерушки и съоръжения.

Късметът не беше на негова страна, тъй като нейният лай веднага се чу, но от гората. Джихун ѝ подсвирна с надеждата, че това ще бъде достатъчно, за да я накара да се върне, но тя просто не се появяваше. Тежки мъгливи облаци висяха в небето. Никак не му харесваше идеята да влиза в гората, когато дори лунната светлина бе избягала. По гръбнака му пролазиха тръпки и кожата му настръхна.

Джихун включи фенера на телефона си, изправи рамене и влезе в гората.

– Дубу, хайде, момичето ми – извика той доста силно. Гласът му отекна.

През нощта сенките се превръщаха в някакви странни неща оформени от злокобно сиво. Докосваха го. Призраци и чудовища се движеха някъде в периферното му зрение. Отдавна беше спрял да вярва в тези неща, но какво от това? Нощта и мракът могат да превърнат всеки един човек във вярващ.

Нещо го дръпна за ръкава и той се завъртя с вик, който излезе една октава по-висок, отколкото би признал пред някого, дори пред себе си. Джихун почти очакваше да види злобно докаеби[2] с развалени зъби и злокобни намерения. Това бяха чудовища от истории, които големите разказваха на децата, за да ги накарат да се подчиняват на родителите си.

Беше само клон. Джихун се засмя леко истерично. Покрай него профуча фигура и смехът му премина в нов писък.

– Дубу! – Джихун тръгна след нея.

Ще извия врата на това куче. Само да я хвана! Ще отида в магазина за домашни любимци и ще купя същото куче като Дубу и халмони никога няма да усети разликата.

Джихун наистина се опита да престане да подскача при всеки звук или шумолене на листа. Очите му бяха вперени право напред – отказваше да погледне към сенките около него. Най-накрая той настигна Дубу и я грабна в ръцете си. Тя започна да се усуква и извива. Стискаше нещо в зъбите си. Джихун отправи гореща молба към небесата да не е плъх. Тогава тя го изпусна и той отскочи назад, в случай че нещото е все още живо.

С огромна доза притеснение Джихун осъзна, че нещото не е гризач, а обувка. По-точно женска маратонка.

– О, браво! Точно това ми трябваше. Каква неземна радост, че дойдохме сред мрака на ужасяващата гора, за да намерим това!

Докато вървеше обратно през гората с гърчещата се в ръцете му Дубу, скоро разбра, че се е изгубил. Дори не можеше да намери туристическата пътека, която би му дала някакъв що-годе приличен ориентир. В ръцете му тялото на Дубу вибрираше с тихо ръмжене. Джихун се огледа нервно. Почти очакваше да види приближаващ се див звяр. Но имаше само сенки и

[1] В корейската митология и вярвания – демони, които могат да променят формата си. Бел. пр.

[2] Същество от корейската митология, известно също като корейски гоблин. Бел. пр.

дървета. Явно кучето нямаше никаква конкретна причина да лае така. Или може би някоя откачена катерица бе профучала покрай тях.

Тогава Джихун видя как нещо се размърдва под сенките до един стар дъб и след това различи формата на дебнещо същество. Звярът изръмжа като ехо от лая на Дубу. Джихун уви ръката си около муцуната на кучето, за да я накара да млъкне. Първоначално си помисли, че нещото ги предупреждава, че се опитва да ги накара да се махнат, но после бързо осъзна, че то гледаше в противоположната посока.

Когато отстъпи назад, слухът му започна да разпознава звуците. Това не беше ръмжене. Това бяха думи.

– Чакай… Лисица…

Докато Джихун се мъчеше да асимилира този нов факт, Дубу успя да измъкне муцуната си от хватката му и започна да лае бясно. Прегърбената фигура се обърна, лунната светлина падна върху лицето на съществото. Джихун хлъцна. Едва си поемаше дъх. Чертите на нещото определено бяха човешки. Имаше румени, заоблени бузи и крив нос. И все пак Джихун знаеше, че това не е обикновен човек. Стоеше там, с набитото си телосложение и с бицепси, широки колкото бедрата на Джихун.

– С-съжалявам. – Джихун не можеше да спре треперенето в гласа си. Нещо в това създание го върна към времето, когато беше малко момче, свито от ужас под завивките си.

– Човек. Грешка – каза то. Гърмящият му глас прозвуча като чакъл, драскащ по нещо метално.

Дубу се изстреля от ръцете на Джихун. Тя се претърколи на покритата с кал земя и после се втурна напред. Звярът размаза кучето като муха. С болезнен писък малкото ѝ тяло се блъсна в едно дърво и след това се строполи на земята в дребна купчинка. Джихун се затича към Дубу, но уви, пътят му бе блокиран от съществото.

Трябва да останеш спокоен, помисли си той. Винаги му бяха казвали, че това е основно правило, ако или когато човек се сблъска с хищно създание. И Джихун не се съмняваше, че това същество, въпреки човешките си черти, беше диво и хищно.

– Виж, не искам проблеми. – Джихун продължи да говори тихо. – Просто ще си взема кучето и ще си тръгна и няма да казвам на никого за това.

Преди да успее дори да премигне, нещото нападна – силната му ръка се закачи като кука около врата на Джихун. Усещаше телесната му миризма премесена с дъх на презрели плодове – не особено добра комбинация. Настръхналите му остри мустаци се впиха в челото на Джихун, докато го душеше. Джихун се опита да отстъпи, но хватката около врата му беше прекалено силна. Колкото по-силно се бореше, толкова по-здраво го стискаше. Джихун си представи как умира сам насред гората. Как щеше да се тревожи халмони. Как тялото му щеше бъде намерено дни по-късно, подуто и посиняло и никой нямаше да го познае.

–Хей! – извика глас зад тях.

Звярът се завъртя толкова бързо, че главата на Джихун се завъртя с него. И когато звярът спря да се движи, Джихун примигна от шок. Не можеше да реши дали си въобразява някакви неща поради липсата на кислород, или там наистина стои момиче. Ако беше истинска, в никакъв случай не беше на повече от осемнадесет, тоест на годините на Джихун. Погледът ѝ беше остър, режещ, устните ѝ бяха изтеглени назад, зъбите ѝ бяха оголени. Изглеждаше дива като съществото, което продължаваше да го стиска за врата. Беше слаба и висока, може би с една глава по-ниска от Джихун. Краката ѝ бяха разтворени в поза на боец. Погледът му се плъзна надолу по дългите ѝ бедра, чак до стъпалата. Едната ѝ обувка липсваше.

–Пусни го, докаеби, животно такова! – Тя се изплю на земята.

Някои части от пъзела започваха да защракват по местата си, сякаш най-накрая Джихун си спомни дума, която висеше на някакво недостижимо място в съзнанието му. Звярът, който държеше Джихун, приличаше на набитите, прегърбени докаеби в приказките на халмони. Само дето докаеби не съществуваха, нали?

Докаебито изрева от смях. Чудовищен смях.

–Вземи си го от мен, йоу[1].

Очите на момичето пламнаха. Джихун знаеше, че това ще е една неравностойна битка, но нямаше смелостта да ѝ каже да бяга. Тогава, за негова изненада, тя сграбчи дебелия палец на докаебито и с бързо и рязко движение го извъртя и вероятно го счупи. Звярът изрева от болка. Ръцете му се отпуснаха и най-сетне освободиха Джихун.

Дробовете на Джихун, който бе паднал на длани и колене, свистяха и бързаха да поемат безценните глътки въздух. Но в същото време усещаше как страхът пълзи по отслабващите му с алармираща скорост мускули.

„Няма кръв“, помисли си Джихун, докато продължаваше да диша накъсано и учестено. „Защо няма кръв?“

Всъщност палецът наистина беше счупен. Като парче порцелан откъртено от ваза.

Съществото преви гръб стиснало наранения си юмрук. Сега лицето му беше толкова червено, че вече съвсем приличаше на пурпурната кожа на онова докаеби, което Джихун бе виждал в старите си детски книжки.

Джихун се бе изправил върху треперещите си крака, а момичето бе застанало между него и докаебито и стискаше палеца му в ръката си. Тя сви юмрук толкова силно, че кокалчетата ѝ изпукаха. От дланта ѝ се разлетя бял прах, който се изви нагоре като дим напръскан с бяла лунна светлина, сякаш момичето беше изрекло заклинание.

Едва тогава Джихун разбра, че облаците, които доскоро бяха скривали луната, се бяха разкъсали и тя хвърляше бледа сребриста светлина върху тях. Всичко, което преди малко изглеждаше така злокобно и зловещо, сега беше като мъглив сън.

Сенките се разместиха. Странни сияещи форми като широко ветрило се разтвориха край тялото на момичето. Не, не ветрило. Това бяха опашки, сияещи и бледи като луната. Изглеждаше като кралица-войн, свирепа и непримирима. И недосегаема като призрачните опашки, които танцуваха зад нея.

В съзнанието на Джихун се изляха спомени, забравени неща от времето, когато халмони му беше чела басни от пожълтелите страници на книгите си. Истории, в които се разказваше за лисиците и за безсмъртния им живот. Истории, в които те се превръщаха в красиви жени, за да примамват нищо неподозиращите мъже. Истории, в които нито един от тези мъже не бе оцелял. Сега разбираше защо докаебито я беше нарекъл йоу – лисица.

– Гумихо[2] – прошепна Джихун.

Момичето обърна лице към него, очите ѝ горяха, истински огньове. Джихун осъзнаваше, че трябва да се страхува от нея, но вместо това изпитваше странно очарование. Облаците отново глътнаха луната, сенките изглеждаха така, сякаш кървяха. Мракът завладя всичко. Джихун вече не виждаше нищо, но искаше да се увери, че всичко, което бе видял, е било някакъв трик на светлината. След малко очите му се адаптираха към тъмното и видя момичето, но сега, без лунната светлина, опашките ги нямаше.

От гърлото на докаебито излезе сурово ръмжене и то се нахвърли. Момичето се удари челно с него. Той я блъсна назад, краката ѝ изровиха вдлъбнатини в земята. Джихун не откъсваше и за миг очи от битката дори докато се навеждаше, за да вдигне отпуснатото тяло на Дубу. Усещаше я твърде лека в ръцете си, но с облекчение видя как малкият ѝ гръден кош се повдига и спада.

Само на метри от него се разиграваше кошмарна битка, каквато Джихун доскоро вярваше, че е възможно да види само във видеоигрите си. Докаеби срещу гумихо. Гоблин срещу лисица. Двамата бяха напълно равнопоставени – всяка позиция, спечелена от едната страна, скоро отново биваше изгубена.

Джихун хукна далеч от тях, но скоро след това закова на място. Не можеше да се насили да направи нито крачка повече. Що за човек би бил, ако изоставеше момичето, след като тя го бе спасила? Халмони не беше възпитала такъв страхливец и неблагодарник.

[1] От корейски: лисица. Бел. пр.

[2] В корейската митология – безсмъртната лисица с девет опашки. Бел. пр.

Раздразнен от мърморенето на гузната му съвест, той извика:

– От дясната му страна!

Момичето хвърли поглед към него, но изгубената дори за секунда концентрация заради вика му, даде достатъчно време на гоблина, който успя да пробие защитата ѝ. Той я завъртя и започна да я души отзад.

– Дясната му страна! – повтори Джихун.

Ако докаеби и гумихо реално съществуваха, тогава може би имаше някаква истина и в другите истории, които халмони му беше разказвала. Онези басни, в които се казваше, че докаеби са много добри борци, но имат слаба дясна страна.

Очите на момичето светнаха, в мига, в който го разбра, а устните ѝ се свиха в нечовешка решителност. Тя се облегна с цялата си тежест върху дясната му страна, но гоблинът също беше чул съвета на Джихун. Той извади лента златна хартия украсена с червени символи (буджеок подобен на този, който Джихун имаше в себе си), постави го върху сърцето на момичето и заби юмрука си в него. Тя изпищя и в писъка ѝ изкънтя пронизваща болка. Талисманът се залепи за нея като значка. Краищата на хартията пърхаха като криле на птица. Краката ѝ се разтрепериха и тя започна да губи равновесие. Ръката на докаебито се затегна още повече и очите ѝ се разшириха. За първи път в тях имаше страх. При така развиващите се обстоятелства, момичето скоро щеше да загуби много повече от равновесие.

Джихун не беше смело момче, поради което, докато оставяше Дубу на земята, вече съжаляваше за наполовина оформената си идея. Той си пое дълбоко дъх два пъти, стисна зъби и се втурна в спринт. Летеше с главата напред към дясната страна на докаебито, точно под ръката, която стискаше момичето. Тримата се строполиха заедно на земята. Тела се удряха. Крайници се вкопчваха с обезумяла сила. Момичето успя да извие тяло и да седне върху докаебито, чийто месест юмрук веднага се уви около тънката ѝ шия. В другия си юмрук стискаше косата на Джихун.

– Убий лисицата – не спираше да повтаря докаебито. – Убий лисицата.

Въпреки положението, в което се намираше, момичето не изглеждаше притеснено. То излъчваше спокойствие, имаше вид на някой, който държи всичко под пълен контрол. На Джихун му мина през ума, че може би бе изпаднала в някаква заблуда, че не преценява реално ситуацията заради болката и поради липсата на кислород. Но тогава момичето сложи ръка върху сърцето на докаебито, дългите ѝ пръсти се разпериха върху гърдите му. Звярът рязко се отдръпна. Ръката, която стискаше Джихун, го задърпа още по-силно. Джихун усети адска болка, когато цели кичури от косата му бяха изскубнати. Той изпищя, но после стисна зъби и с все сила се опита да разтвори дебелите пръсти, които го стискаха.

Краката на докаебито започнаха да треперят сякаш момичето го душеше, а не обратното. Очите ѝ не мигаха, бяха тъмни и бездънни. По бледата ѝ кожа бяха избили капчици пот. Около нея танцуваха сенки – като дим, уловен във водовъртеж. И сред този дим… онези опашки се разпериха. Като фантоми.

Цялата атмосфера се сгъсти, есенният хлад просто се изпари и на негово място се спусна знойна жега. Във въздуха се усещаше мараня, топлинни вълни, каквито обикновено усещаш под жаркото лятно слънце.

Юмрукът на докаебито късаше още кичури от косата на Джихун. Комбинацията от топлина и болка замъгли зрението му. Бели точки затанцуваха пред очите му. Той наблюдаваше как тези бели точки се сливат и образуват призраци, препускащи из гората. Гледаше ги как отлитат и му се прииска да се присъедини към тях.

Чакайте ме, опита се да извика той. Една от фигурите спря. Момиче ли е това? Беше момиче, наистина. То погледна назад към него и след това хукна напред в мрака.

Воят на докаебито отекна между дърветата. То се гърчеше, листа хрущяха и пищяха под тялото му, пръст летеше наоколо. И така, докато тялото му се разтресе в един последен предсмъртен спазъм. Като риба, която някой бе метнал върху палубата, където бе останала без въздух и вода.

Димът се разсея. Опашките на момичето избледняха. Въздухът се изчисти. Тя седеше върху гоблина спокойна като дете, седнало на любимия си стол за четене. Ръката ѝ все още беше разперена върху гърдите му. След това тялото на звяра започна да се напуква, по червената му кожа се появиха цепнатини. И докато момичето се изправяше, гоблинът се бе превърнал в прах, който се пръсна във въздуха.

–Ти го уби – извика Джихун със смесица от всевъзможни чувства, но тонът му прозвуча по-скоро обвинително.

–Аз ти спасих живота. – Тя прекрачи надробените на пясък частички от гоблина и се изправи над Джихун. – Не ме карай да съжалявам. Няма да казваш на никого за това, което видя тази вечер.

Той кимаше ожесточено. Тогава тя погледна към яркожълтата хартия, все още залепена за гърдите ѝ, сбърчи лице и се опита да я откъсне. Пое дъх през стиснатите си от болка челюсти. Въздухът свистеше между зъбите ѝ. Опита се да махне хартията с рязко движение на ръката, но буджеокът продължаваше да стои прикован там.

Джихун се изправи и протегна ръка към нея, но тя се отдръпна изкривила устни. Изръмжа. Той вдигна длан.

–Мога ли да помогна?

Тя го наблюдаваше внимателно, подозрително, но не помръдна, когато той посегна към буджеока. Талисманът падна толкова лесно, сякаш късаше есенно листо от дърво. Докато се чудеше как и защо и с помощта на каква магия бе успял да махне от нея нещо, което момичето, очевидно много по-силно от него, не бе успяло, бужеокът се стопи в ръката му.

Момичето се залюля напред и Джихун едва успя да я улови, докато падаше. Инерцията ѝ повлече и двамата и те паднаха на земята. Тя започна да трепери сякаш някой пускаше ток по нея. Пяна се излизваше от бледите ѝ устни, очите ѝ се обърнаха назад и нагоре.

Джихун не беше сигурен какво да прави. Веднъж беше чул, че ако някой получи гърч, трябва да сложиш нещо между зъбите му. И докато той обмисляше следващия си ход, тя застина.

–Ехо?

Не последва отговор.

Той се наведе, за да провери дишането ѝ. Тя рязко отскочи нагоре, удари се в челото му. Давеше се в пяна. Джихун падна назад и точно тогава нещо се изстреля като куршум към него, удари го по бузата, претърколи се нанякъде и момичето отново се сви в безсъзнание. Легнал в купчина листа и пръст Джихун обърна глава, за да погледне предмета, който го бе ударил. Беше мънисто – малко, променящо цвета си, като перла. Той седна и посегна към него. После почти го изпусна, защото то започна да пулсира в дланите му. Когато разбра какво беше това равномерно туптене, ръката му се разтрепери. Беше точно като ударите на сърце. Една сребърна линия излизаше като стрела от пулсиращото топче, като нишка, свързваща го със сърцето на момичето.

Джихун не усещаше пръстите си – толкова бързо бяха станали безчувствени и сковани, сякаш нещо смучеше топлината от кожата му. В същото време нишката пулсираше, ставаше по-ярка, по-дебела. Удари го вълна от умора. Почти падна обратно на земята, когато очите на момичето се отвориха и погледът ѝ се закова в мънистото. Тя скочи и го грабна. В гърлото ѝ се надигна ръмжене.

Беше ужасяващ звук, рев на звяр. Гневът, който изкриви лицето ѝ за секунди, беше като ураган, който раздуха облаците от умора, обримчили мозъка на Джихун. И на мястото на изтощението се появи страхът.

И после тя изчезна толкова бързо, сякаш се бе превърнала в мъгла. Листата се въртяха като преди циклон, клоните пукаха, а тя тичаше между дърветата.

Не се чуваше нищо друго освен звуците на гората – единствената му останала компания. Джихун внезапно осъзна, че отново е съвсем сам. И все така изгубен сред гората. Едно внезапно шумолене изтръгна писък от гърдите му, но веднага след това се успокои, когато видя как Дубу бързаше с накуцване към него. След това се хвърли в ръцете му със скимтене. Джихун я придърпа към себе си с треперещи ръце и зарови лице в козината ѝ.