Гумихо - Кат ЧО - Пепърмил Букс

" Гумихо. Злокобната лисица "

Кат Чо

Гумихо - Злокобната лисица

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 464

Кат Чо - автор
Гергана Дечева - преводач
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Василена Василева - редактор

В наличност

18.70 лвс ДДС 22.00 лв

Добави

ГЛАВА 1

ОТНОШЕНИЯТА НА ГУ МИЙОНГ с Луната бяха сложни, както са повечето връзки, в центъра на които стои силата.

Мускулите ѝ вибрираха от очакване, докато балансираше на ръба на покрива. Лунната светлина подклаждаше напрежението в настръхналата ѝ кожа. Усещаше я като струна, която някой опъваше прекалено силно. Дишаше дълбоко, за да успокои учестения ритъм на сърцето си. Вонята на разлагащ се боклук изпълваше ноздрите ѝ.

Майка ѝ ѝ бе казала да бъде благодарна за могъществото на луната, защото тя ѝ давала силата, но понякога Мийонг мразеше тази си сила.

Мийонг огледа улиците под нея. Лампите не работеха и вероятно бяха изгорели преди много време. Но тя нямаше нищо против мрака. Зрението ѝ в тъмното беше такова, каквото беше на повечето хора посред бял ден. По нейно мнение счупените улични лампи само допринасяха за „естетиката“ на сградите. Паяжини от пукнатини раздираха рушащите се фасади. Стените бяха украсени с мухъл. Може би някоя по-оптимистична душа би видяла някаква странна красота в такова място, но не и Мийонг.

Тя извади телефона си и набра един от двата записани в него номера.

–Намери ли го, Сънбе[1]? – попита Нара още с вдигането.

Начинът, по който каза „Сънбе“, караше почтителното обръщение да звучи прекалено официално. Задушаваше я. Мийонг не обичаше такива неща. Сякаш Нара говореше с някой два пъти по-стар от нея, а не с Мийонг, която беше само година по-голяма от нея. Но Мийонг знаеше, че по-младото момиче използва обращението по множество причини, едната от които беше, че допреди две седмици името ѝ дори не беше Гу Мийонг.

–Проследих го до същата улица. Идва тук от една седмица. Просто не мога да разбера в кой апартамент влиза.

–Опитах се да използвам приложението на телефона за определяне на местоположението – каза Нара, опитвайки се да помогне. – Според това, което показва, си точно над него. Или това е твоето местоположение? Кликни върху GPS-а си.

Мийонг искаше да каже на Нара да се придържа към нейното си там общуване с духове, но вместо това тя плъзна пръст по екрана си и включи опцията за проследяване.

–Чакай, сега сте двама. – Нара започна да мърмори и да нарежда с приглушен глас. Мийонг завъртя очи към небето и положи всички усилия да не каже нещо обидно. И да ѝ се развикаше, това нямаше да помогне.

Нара беше нервна и притеснителна по природа, което беше страничен ефект от способността ѝ да вижда призраци още от рождение. Освен това Мийонг знаеше, че Нара наистина има добри намерения. Но кой имаше нужда от добри намерения? Трябваше ѝ цел.

За да престане да крачи нервно напред-назад, което само засилваше нетърпението ѝ, тя седна на ръба на покрива и пусна краката си да висят над шестте етажа под нея. Високото място ѝ позволяваше да оглежда района, както и плячката си. Мийонг беше виждала мъжа само отдалеч, но го бе познала по неясното описание, което Нара ѝ бе дала.

Мийонг затвори очи и преброи до десет, за да укроти нервите си. Пред нея лежеше градският пейзаж на Сеул: небостъргачите в „Чонгдам-донг“ – Мека на развлеченията и блясъка, дом на модата и К-поп културата; издигналата се до небесата „Сграда 63“ – символ на модернизацията на столицата, застанала като страж до река Хан; светлините на кулата „Намсан“, където влюбени и туристи отиваха, за да се любуват на света, проснал се под тях.

Мийонг се засмя при вида на собствените си износени маратонки, виснали над пълната с боклуци улица.

– Какво ли прави този тук? – промърмори тя най-вече на себе си, но Нара ѝ отговори:

[1] Официално обръщение към по-старши или по-възрастен. Бел. пр.

– Духът на жената казва, че ходи там всяка вечер. Смъртта ѝ е била кошмарна, жестока. – Думите на другото момиче изведнъж прозвучаха мрачно и злокобно. – Тя търси възмездие, за да може да премине в отвъдното.

Мийонг не беше сигурна дали това, което прави, е точно справедливо. И все пак беше по-добре от нищо. И ако трябваше да отнема животи, можеше да използва убийството, за да помогне на няколко придирчиви призрака да си получат възмездието. Не за първи път Мийонг се зачуди дали пък не беше крайно лоша идея да вярва безрезервно на тези разговори, които Нара водеше с духовете.

Мийонг не можеше да се храни без силата на пълнолунието. Не, това беше лъжа. Тя отказваше да се храни без силата на пълнолунието. Пълната луна изостряше сетивата ѝ, отваряше я към нови източници на така нужната ѝ енергия, позволяваше ѝ да поеме тази енергия, без да разкъсва човек. И ако не се нахранеше тази вечер, трябваше да чака още месец или… щеше да се наложи да се превърне в чудовище.

Мийонг почти се изсмя, защото знаеше, че макар и плячките, които избираше, да бяха зли и коварни мъже, това не означаваше, че самата тя не е убиец. Въпреки всичко, тя нямаше да се поддаде на първичния си инстинкт, който я тласкаше към разкъсване на плътта, към свирепо умъртвяване, за да намери енергията, която се съхранява дълбоко във всяко живо същество, да изпие тази енергия от него, без да се налага луната да я канализира. Не, щеше да го направи възможно най-нежно и после щеше да се преструва пред себе си, че е един добронамерен и едва ли не благороден убиец.

Беше претърпяла само един провал при изпълнението на тази задача и беше отказала да се храни по друг начин, дори когато майка ѝ я бе умолявала. Това беше и единственият път, когато се бе възпротивила на искането на майка си. Тялото на Мийонг бе започнало да губи сила и да слабее още през първата седмица и не се бе възстановила, докато не се нахрани при следващото пълнолуние. Ето защо майка ѝ имаше строги правила, едното от които беше: „Никога не пропускай деня за лов.“

Но Нара беше талантлив млад шаман. Беше способна да контактува с духове от цялата страна. И независимо къде Мийонг се местеше, при всяко пълнолуние.Нара винаги ѝ намираше жертви. Младият шаман беше един от онези съюзници, които е добре да имаш в такава ситуация.

–Сънбе?

–Какво? – попита Мийонг, може би прекалено грубо.

–Бъди внимателна тази вечер. Много домакинства прогониха злите духове този месец по време на Сангдалгоса. Може да се скитат наоколо бездомни.

Мийонг се изправи ядосано и отново започне да крачи.

–Не ме е страх от няколко духа.

Мийонг погледна надолу към мястото, откъдето бе чула звук от скърцане на отваряща се врата. Отвътре долови смях и музика. После вратата се затвори. Явно беше някакъв ъндърграунд клуб. Появи се мъж. Беше нисък и дебел, а плешивата му глава изглеждаше мъртвешки бяла под ярката луна. Тя разпозна татуировката, която се подаваше над широката яка на ризата му – голям паяк. Вероятно мъжът си мислеше, че с тази татуировка изглежда супер як, но единственият ефект беше, че тя просто подчертаваше стареещата му кожа и то по възможно най-неприятния начин.

–Видях го. Ще ти се обадя после.

Мийонг затвори и слезе от покрива. Приземи се леко и край нея се образува облак от прах и воня. Мъжът се препъваше пиян, а Мийонг вървеше в крак с него. Когато тя излезе от сенките, мускулите ѝ бяха стегнати, напрегнати, готови за убийство. Тогава той изпусна бутилката соджу[1], която носеше в ръка. Той изпсува, после се разсмя, докато гледаше натрошеното стъкло. Мийонг се скри от погледа му. Това беше естествена реакция, но в нейния случай напълно ненужна. Нямаше значение дали ще я види, или не. Мъжът нямаше да има

[1] Традиционна корейска алкохолна напитка. Бел. пр.

възможност да каже на никого за това, което щеше да се случи тази вечер. Освен може би на някой друг дух.

Беше толкова погълната от размислите си, че не забеляза как той тръгна отново по тесните улички, водещи до мястото, където имаше цивилизация, хора. Прокле се, че бе чакала толкова дълго. Другото правило на майка й: „Намери уединено място за убийството.“

Солената миризма на врящо джигае[1] и ароматът на печено на въглен месо я обгръщаха в дим и пара. От козирките на откритите щандове за храна висяха голи крушки. Тяхната остра светлина отвличаше вниманието от напуканата или просто липсваща мазилка на сградите встрани от главните улици.

Беше се преместила да живее тук съвсем наскоро и вече бе решила, че не ѝ харесва. Беше живяла в Сеул преди години сред извисяващите се небостъргачи на Гангнам[2] или в сянката на стария дворец в Самчон-донг. Но този квартал сега не беше нито нов, нито имаше някакво историческо значение. Просто беше обикновен квартал. Въздухът беше изпълнен с аромати на пикантни ток-боки[3] и всякакви вкусни сладкиши. Устата ѝ се напълни със слюнка, въпреки презрението ѝ към мазната храна.

Мъжът спря, за да огледа сушените оджингео[4]. Краката на изсушените главоноги бяха усукани, крехки, чупливи и твърди и можеха да се откъснат при най-малкото докосване. Как беше възможно нещо да е толкова твърдо и в същото време така чупливо? Това беше дихотомия, върху която Мийонг често се замисляше. Ако някой изрежеше сърцето ѝ, то вероятно щеше да бъде едно усукано, крехко, но много жилаво парче месо. Като оджингео.

Мъжът отчупи един сушен крак и го пъхна в устата си.

– Ей! – извика жената на средна възраст, която обслужваше щанда за храна. – Няма ли да платиш?

Мийонг усети, че ще започне кавга, а нямаше търпение да чака да се разреши от само себе си. Така тя наруши последното правило на майка си: „Не позволявай на никого да те забележи, когато си на лов.”

– Аджоси[5]! – Тя плъзна длан около ръката на мъжа. – Ето къде си бил!

– Познаваш ли го? – попита жената и огледа Мийонг от горе до долу.

– Разбира се. Съжалявам за случилото се. – Мийонг остави съвсем нова оранжева

банкнота. – Няма нужда да ми връщате.

– Коя си ти? – Мъжът присви мътните си очи към нея, докато тя го отвеждаше надалеч.

Мийонг сбърчи лице, усетила тежката миризма на соджу в дъха му.

– Доста време мина. Приятел си на баща ми от детските години.

Тя зави с него по една по-малко оживена улица. В края ѝ се издигаха дървета – идеално прикритие.

– Кой е баща ти? – Очите му се завъртяха нагоре, сякаш ровеше из съзнанието си и се опитваше да си спомни.

Мийонг за малко да отговори: „Добър въпрос.“ Никога не се бе срещала с него, така че използва въображението си, докато вървяха по една пътека без настилка. Дърветата се издигаха около тях. В началото бяха разположени на рядко, а след това, докато тя неусетно го водеше по-навътре в гората по криволичещата пътека, ставаха все по-гъсти.

–Ходили сте заедно в средното училище. Запознахме се преди няколко години. Ти дойде в къщата ни. Майка ми направи джапче[6]. – Мийонг използваше всеки случаен детайл, който се появеше в съзнанието ѝ.

[1] Традиционно корейско ястие. Бел. пр.

[2] Най-луксозният квартал в Сеул. Бел. пр.

[3] Пикантен, цилиндричен оризов кейк. Бел. пр.

[4] Пикантни калмари. Бел. пр.

[5] Обръщение за чичо. Бел. пр.

[6] Салата от зеленчуци и нудли. Бел. пр.

Вървяха през дърветата към по-усамотените пътеки. Планът ѝ да го отведе възможно по-далеч беше съсипан, когато той най-накрая се огледа наоколо.

–Къде се намираме?

Мийонг изруга.

–Какво е това? – Мъжът издърпа ръката си, завъртя се и побягна, явно напълно дезориентиран, защото инак щеше да разбере, че е хукнал по-навътре в гората. Това почти събуди в Мийонг някакво чувство на съжаление към стария глупак.

Едва беше изминал десетина крачки, преди тя да го хване за яката. Той извика и започна да се бори, за да се освободи. Тя го блъсна в ствола на един ясен и усука пръсти около дебелия му врат. Усети страданието му, болката му, докато изсмукваше част от неговата Ги — енергията, която изпълва всяко едно живо същество. Енергия, която тя крадеше, за да остане жива, за да бъде безсмъртна.

–Какво искаш?

Вместо да му отговори, Мийонг извади телефона си. Лицето на Нара се появи на екрана – класически овал с бледа кожа и бретон като четка. Очите ѝ се разшириха тревожно. Под тях ясно се виждаха тъмни кръгове – един „сувенир“ от последните няколко безсънни нощи, през които не бе лягала, за да помогне на Мийонг да хване плячката си.

– Хвана ли го?

Мийонг обърна телефона към уплашения мъж. Това, което виждаше го извади от шока му. Очите му оглеждаха чертите на Мийонг: осемнайсетгодишно момиче с дълги крака и елегантни ръце, тъмна коса и лице с форма на сърце. Той видимо си отдъхна, успокоен и плуващ в измамно самодоволство при вида на изключително красивото момиче. Това накара Мийонг само да го съжали още повече. Този глупак не знаеше, че красотата е най-добрият камуфлаж за едно чудовище.

– Той ли е? – Мийонг не обърна внимание на похотливия поглед на мъжа. Беше свикнала да я гледат така.

– Да.

Мийонг кимна и затвори.

– Коя беше тази? – Въпросът на мъжа беше груб, гласът му – дрезгав от вълнение и вяра, че не го грози никаква опасност. Всяка една нейна плячка бе правила тази грешка. Всеки месец. Като по часовник. Безотказно.

– Тя е шаман – отговори тя, защото нямаше значение какво ще му каже и защото, въпреки злокобните си намерения, Мийонг беше истинско корейско момиче, научено да уважава по-възрастните.

– Някаква шарлатанка-гадателка? – Мъжът изплю думите.

– Хората вече не уважават древните традиции – Мийонг зацъка с език разочаровано. – Истинските шамани правят много повече от това да предсказват бъдещето. Те могат да общуват с духовете. В смисъл с духовете на мъртвите. Като момичето, което уби миналия месец.

Цветът се отцеди от лицето на мъжа.

– Откъде знаеш?

– Не съжаляваш ли за това, което направи? – попита тя, сякаш въпросът беше риторичен, но продължаваше да се надява да види знак на разкаяние. И както всеки път, остана разочарована.

– Защо да съжалявам? Вината беше нейна. – Лицето на мъжа стана яркочервено. – Тя трябваше да мълчи. Само се опитах да я накарам да спре да крещи.

– Е, ти си направил избора си, а сега аз направих своя.

Мийонг усещаше луната, чуваше как ѝ нашепва, как ѝ заповядва да се храни. Позволи на енергията да тече през нея, позволи на част от истинската си форма да излезе на свобода. Мъжът хлъцна. Те се заплитаха зад нея – деветте опашки от лунна светлина и прах. В този последен момент, преди да отнеме живот, тя изпитваше потребност да бъде себе си, да бъде самата си истинска същност. Край на лъжите и фасадите. В крайна сметка, тя трябваше да покаже на тези мъже какво е отнело живота им.

Мийонг стисна мъжа за раменете и позволи неговата енергия да я изпълни. Мускулите ѝ започнаха да вибрират. Луната я подканваше да си позволи пълна свобода, да даде възможност на най-първичните си инстинкти да я водят. Ако изтръгнеше черния му дроб, всичко щеше да приключи за секунди. Но Мийонг не можеше да намери сила да го направи. И така тя го гледаше как умира бавно, но без болка, докато изсмукваше енергията му. Малко по малко. Беше така просто. Както когато човек заспива.

Докато Мийонг се насищаше, мъжът се смаляваше като спукан балон. Обичаше енергията, която я изпълваше, въпреки че мразеше себе си, мразеше се, че беше такова чудовище.

–Защо го правиш? – Гласът на мъжа беше далечен, неясен.

–Защото не искам да умра. – Тя наблюдаваше как светлината гасне в очите му.

–Нито пък аз – промърмори той точно преди да загуби съзнание.

–Знам – прошепна тя, но нямаше кой да я чуе.