Брилянтната Биби
Книги на Гери дечева
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 304
Гергана Дечева - автор
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Василена Василева - редактор
Атанас Шиников - корица
Година: 2023
Език: Български
Страници: 304
Гергана Дечева - автор
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Василена Василева - редактор
Атанас Шиников - корица
В наличност
15.30 лвс ДДС
18.00 лв
Добави
"Брилянтанта Биби"
Гери Дечева
Глава 2
Блубел си представи лицето на Мирабел, докато ѝ беше разказвала тези истории (и после подала на измачкани листове, а след това изпратила по имейл), но те винаги бяха като през плексиглас. Имаше рошава, дълга до раменете коса, зелени очи, лице, което излъчваше равни дози сарказъм, цинизъм, недоверие, веселие и болка. Беше се запознала с нея в един магазин за антики, заговориха се случайно, някак се сприятелиха. Та един ден в антикварния магазин, Мирабел каза:
–Чакай да ти разправям…
Видяха се няколко пъти, Блу не искаше да се сближава прекалено много с нея, заради собственото си недоверие и страх към хората като цяло, но историите на Мирабел бяха и смешни, и тъжни, и абсурдни, и тя обеща да ги оформи в книга и издаде.
Мирабел се беше преместила да живее в Мароко малко след последната им среща и когато Блу я попита какво да прави с тези неща, тя само изсумтя по телефона.
–Каквото искаш, но ги събери. Някой може да иска да чуе. Аз вече не пиша. Правя грънци.
–В смисъл?
–Правя грънци и разни неща от керамика. – И се беше впуснала в дълъг монолог за грънците, като онзи с корковите тапи (тапи ли бяха?)
От известно време, може би две седмици, Мирабел не вдигаше телефон, не отговаряше в чатовете на социалните си медии. Беше паднала от земята. И Блу остана с тези истории, които със сигурност трябваше да смекчи, защото Мирабел ги беше разказвала с такива вулгаризми, с много хумор, там, където Блу искаше да плаче (и после плачеше). Критиката щеше да я смели, ако не спазваше приличие на изказа. Но после реши да не я цензурира (поне не чак толкова много).
Критиката – нашето огледало, нашето мерило за морал. Блубел не си беше давала сметка каква власт имат тези хора. Докато гледаше отворения куфар и размишляваше какво да облече за срещата с Фабиан (Не, не е среща, а просто ако ида сама, ще се изгубя!), си мислеше за онзи мъж, който я беше нарекъл „нацист“, защото книгата, която представяше на онова културно събитие, беше за Втората световна война от гледната точка на японско момче, чието семейство е било избито пред очите му, а сестричката му е умряла в ръцете му от глад. После плака и Кео трябваше да я успокоява три дни, за да я накара да се облече и да отиде на шибания книжен панаир с онези маси като за коктейл, каквито даваха на малките и незначителните.
Какво да облека? Нямам нищо! (През последните две седмици си беше купувала като луда рокли и парцалки, а и носеше огромен куфар с дрехи). Това е печалната истина. Нямам нищо!
Накрая излезе по черен панталон и тениска от филм на Тарантино, която си беше взела от винтидж квартала. Но с фибичка с цвете.
Къде ще си остави куфара? Защо направо ще слезе тук? Аз ли го накарах? Не ми се вярва да съм казала такова нещо.
Качи се на платформата, където трябваше да спре експресът от летището и се загледа в хората. Мълчаливи, вежливи, кротки, всеки със скритите си травми, те си чакаха реда на опашка, за да се качат в метрата, и вежливо правеха път на слизащите. Тези малки звуци, които чуваше постоянно край себе си откакто беше дошла, ѝ липсваха в мига, в който вече не ги чуваше.
Фабиан се появи на перона в другия край и тя хукна, после забави крачка (Я по-кротко!).
Хей! – Той я грабна и вдигна във въздуха и после я стисна в прегръдка.
–Хей и на теб. Защо не ми каза, че ще идваш? Кога ти казаха, че те пращат насам? – „Нарочно ли настояваше да ме изпратите точно тук?“ не попита тя.
–Искам кафе. Става ли да пием някъде и после да говорим?
Беше ужасно изморен, отслабнал, очите му неотдавна бяха станали като бяла класна дъска, по която някой някога бе писал нещо, но после изтрил и сега бяха останали само цветни линии. Смъртта на майка му на онази Нова година, после месеците изтрезняване, чистене от дроги и отрови, които бе блъскал от малък. Блу искаше да е Тор, да размаха чука и да го вдигне и занесе на някое място, да му пренесе един красив и умен женски ангел, който да се съблича от време на време, но и да се сеща да го оставя да спи. А и ангелът трябваше да умее да готви. И да чисти. Фабиан не намираше ангели. Намираше мекици.
Пиха айс-лате, наредиха се на опашката за зоната за пушачи, чакаха около пет минути. В зоната се допускаха определен брой хора и когато излезеше един, влизаше друг. Тази беше за двадесет души, но имаше и такива за по трима или четирима към по-малките заведения. Даже в едно кафене бе видяла за един. Пушиха мълчаливо, защото никой друг не говореше. Хората рядко говореха по телефоните си дори на улицата, никога в транспорта, никога на гарите, никога в заведенията. Единствено чужденците (предимно американците) се познаваха отдалеч с тяхното handsfree. Не че нещо, всеки може да прави с ръцете си каквото си иска, но ако и двете са свободни, какво е това да ходиш и да си говориш сам, докато не държиш нищо? И слушалките! Тук много носеха безжични, каквито Блу беше купувала и губила два пъти и стърчаха от ушите ѝ като дебели клечки за уши.
Качиха се на единия влак, после на другия. Пътят беше един час и той заспа с глава на рамото ѝ.
Колко е часът у дома? Два през нощта?
Погледна към лицето на Фабиан, тревожно дори в съня. Ако сега имаше някоя магия под ръка, нищо нямаше да я спре да му отвори главата и да види какво става вътре. Но толкова се страхуваше да разбере, че предпочете да гледа насядалите хора – спокойните им лица, тишината с която се движеха през деня, учтивия начин, по който се покланяха.
Влакът минаваше през изумяващи полета, малки градчета, дребните неща, малките неща, които разцепваха такава огромна пропаст между света, в който винаги бе живяла, и този тук. И подобно на Мирабел с нейния шизофреничен остров, изпитваше такъв болен копнеж да остане тук завинаги и да гледа през прозореца на хотелската стая, на малката си Барби кутийка, как се сменят рекламите на аниметата върху небостъргачите, как хората обличат есенните, а после и зимните и пролетните си дрехи. Как парковете променят настроенията си – като лица на капризна жена, как цветята умират, за да се родят отново, как цветовете на цъфналите череши падат с пет сантиметра в секунда, както казваше Акари. И после се сещаше с ужас за реалността и чувството за вина я жилеше като стотици оси, чието гнездо си бутнал.
Спомни си последния (и единствен) път, когато бяха пътували с Фабиан. Беше за два дни и половина, беше около рождения ѝ ден. И беше толкова яко. И толкова тъжно.
И грешно.
***
На гарата в Камакура беше притеснително чисто, както навсякъде. Той се държеше за ръкава ѝ, за да не се изгубят, докато тя нареждаше:
–Никога не яж, докато се движиш по улицата. Не пий, докато се движиш по улицата. Вода може. Ето, това са сто йени, това са… не, не слагай от тези с дупката по средата, ще ни трябват за храмовете. Вода ли искаш? – Тя мушна монетите в автомата (имаше такива на всеки пет метра), избърса потта от челото си. Не се дишаше от влага и жега. – Не говори в транспорта. Може да шепнеш. Хората спят, уморени са и влакът е за почивка. Не оставяй бакшиш. Никога. Няма нищо по-обидно за тях. Няма кошчета за боклук, затова винаги носи торба със себе си, в която да събираш чашки и боклуци. – Тя показа черната платнена торба с нарисувани мустаци на коте.
–Как така няма кошчета? Къде да хвърля…
–Да не си посмял! Никой няма да ти се скара, но някой мил минувач ще събира след теб – скара му се тя.
–Как ще стигнем до брега? Пеша ли?
–Нищо никога не е пеша тук. Извади Google Maps, че без него сме загубени.
Смениха няколко стоянки за автобуси, докато намерят с кой се ходи, пътуваха десет минути в мълчание и слязоха.
Фабиан вече беше поел ролята на гид с телефон и карта в ръка и тръгнаха по тясната улица с тихи, красиви дворове, като извадени от аниме. След около пет минути ходене, тялото му закова на място, раменете му се изопнаха, буквално чу как дъхът му запира в дробовете.
Блу изтича напред и го видя – огромния океан, проснат зад мантинелата. Не беше син, а като че някой бе разлял огромен жълтък върху водата и го беше поръсил с настъргани портокалови кори и коледен глитер.
–Блу… – Той я грабна за ръката и хукна напред, както малко дете тича към коледните си подаръци. – Виж, виж, това е Тихият океан!
И не е като да не го беше виждал.
Тя подтичваше след него и изведнъж усети, че плаче. Красотата на тази страна я беше разплаквала поне 61 пъти и беше свикнала да хълца от безсилие, че не може да поеме всичко това. Плачеше за себе си, знаеше това, плачеше заради вината си, за Кео, който не можеше да види това, за децата си, които бяха далеч, за всички „ами ако бях“ и „ами ако не бях“
Но сега имаше кой да държи тялото ѝ, докато се срива на колене. От преклонение. От отчаяние. От безкрайна любов към всичко, което обичаше. От грозна омраза към себе си. От бяс пред целия свят. От любов към същия този свят, който може би, може би имаше очи да оцени красотата пред себе си. Жива, написана, разказана, нарисувана. И към същия този свят, който имаше очи да види грозното. И достатъчно жестокост да наказва с еднаква свирепост и злото, и доброто.
