Брилянтната Биби
Книги на Гери дечева
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 304
Гергана Дечева - автор
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Василена Василева - редактор
Атанас Шиников - корица
Година: 2023
Език: Български
Страници: 304
Гергана Дечева - автор
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Василена Василева - редактор
Атанас Шиников - корица
В наличност
15.30 лвс ДДС
18.00 лв
Добави
"Брилянтанта Биби"
Гери Дечева
Глава 1
Няма нищо по-човешко от сълзите, които неволно започваш да рониш секунди след като си удариш пръста в ръба на леглото (масата, стола, вратата). Не са сълзи от мъка, не са от болка, не са и от самосъжаление. Това са сълзи от яд. Защо светът е там, където е, а пръстът ти е там, където не трябва да е? Това е твоята озлобена (липса на) логика.
Защо това нещо е там? Защо?
Блубел подскачаше в малката стая и пищеше вътрешно от яд в 4:30 сутринта, когато без да иска улови отражението си в голямото огледало (най-голямото нещо в стаята, ако не броим леглото) и заплака, но вече от самосъжаление.
Накуцвайки на десния крак, тя се промъкна някак до плота от другата страна на леглото и след около 42 маневри (за които ѝ помогнаха курсовете по йога за напреднали) си направи второто кафе, което разля два пъти, докато го пренесе до масата – единия път върху огромния куфар и после върху бялото халатче, което всеки ден камериерите, един мъж и една жена, сменяха.
–Да ви имам и миниатюрните строителства! – разплака се пак и запали цигара с няколко хлипа.
Хубавото беше, че тук имаше стаи за пушачи, вероятно целият етаж беше само за онова съсловие, което в Европа бе обявено за утайката, за дъното, за моралния провал, за срама на обществото. В наши дни за хората, които винаги миришеха на окосена морава и морски вълни (разбирай омекотител за пране), да си престъпник беше някак по-поносимо, по-приемливо. Даже злодеите, които размахваха високо своите червени флагчета с надпис „Стой далеч от мен“, имаха фенове. Но да си пушач? Ти дишаш и с дъха си ни убиваш. Ти си масов убиец, но не защото си психично болен с някаква тъжна история от детство, а защото си избрал да се справяш със стреса.
Но какво да очакваш от общества, където пилетата живеят свободни и щастливи, за разлика от тези, които колят и ядат същите тези свободни и щастливи пилета, след като са погледнали опаковката, за да се уверят, че ядат именно щастливо пиле, а не някое нещастно и тъжно.
Ето ти народ, който зачита правото ти да се тровиш така, както си решил, помисли си Блубел.
После погледна в Гугъл колко е часът у дома. Втора седмица не можеше да запомни напред ли е с времето, назад ли е, колко е назад (напред?), поради което Кео получаваше обаждания в нечовешки часове от деня и нощта, и Блубел му се сърдеше, че заспива на слушалката, ако усетеше, че не обръща достатъчно внимание на онези неща, които я бяха вълнували през последните два часа, понеже обикновено звънеше на такива интервали. Понякога бяха и пет часа, ако сметнеше, че при Кео може и да е нощ.
Още по-малко можеше да изчисли часовата разлика с Швеция, където децата щяха да останат за три месеца при баща му Малек и неговата съпруга.
След втория рожден ден на близнаците, Кео и Фабиан бяха решили, че Блу е започнала да придобива вид и нрав на горила, заявиха, че ги е страх от нея, и я бяха качили на самолета. По време на полета Блубел трябваше да убеди себе си, че никога през живота си не е пушила, че тютюнът е враг на народа и че тя е силна и смела жена и може да живее и без да цигари. Не успя в убеждаването, поради което и силният тремор, когато кацна и хукна да търси зоната за пушене.
За нея цигарата беше като шоколад. Цигарата разбира. Цигарата те обича. Хората не ги проумяват тези малки неща, особено онези със здравословните храни и планове за десет години напред.
На всеки двадесет или тридесет секунди откакто беше тук (с изключение на моментите, когато обикаляше сама из дванадесетмилионния град и едва успяваше да затвори устата си от преклонение или пък плачеше от благодарност, че този свят съществува) Блубел имаше усещането, че Вселената е извадила огромна прахосмукачка и ефективно изсмуква въздуха от гърдите ѝ.
„Аха, значи това било да ти липсват до задушаване!“ мислеше с клишета Блу и после грабваше телефона и звънеше на децата.
Естествено, след като смяташе на пръсти колко е часът при тях и след като проверяваше в интернет, Блу никога не уцелваше часа и те или спяха, или ядяха, или играеха на „суперски“ игри и я отсвирваха набързо.
Изабела беше по-нежната: „Бича мама. Кис. Кис.“ Хеленка беше по-сериозна и лаконична: „Мама да папка! Цао!“
И после Блу бавно започваше да диша. След два часа им се обаждаше пак. Беше писнала на всички, но основното чувство, когато си родител, е страхът. Когато се прибереше, когато вземаше душ, когато слушаше песните, които ѝ пееше тоалетната ѝ чиния в хотела (устройство, с което се научи да борави след седмица), в главата ѝ постоянно се въртяха сценарии, които можеха да задминат болната фантазия на Хичкок плюс Линч.
Сега, след като успя да притесни всички, понеже 5 сутринта при нея беше девет вечерта при тях, се почувства малко по-добре и отвори прозореца.
Миришеше на утро. Слънцето не бе прилазило към хоризонта, градът беше тих. Дори „Шибуя“ утихваше по това време. Сякаш градът бе приклекнал, свит и стаен, в очакване на първите пътници в метрата. А след два часа щяха да са нечувани тълпи. И щеше да ѝ харесва. Онези звуци тук, онова писукане на автоматите за таксуване на транспортната карта, отварянето на вратичките към станцията, напевните тананикания на светофарите, люлеещите я мелодии, с които влаковете идваха и заминаваха, онази мълчалива шумотевица, онова спокойно напрежение – колко ли оксиморона можеше да измисли, за да опише с две думи начина, по който сетивата ѝ тук се свиваха изопнати (хах! още един)?
„Абсурдът на възможното“. Така беше определила за себе си ситуацията с Кео, Фабиан и децата. Двете години не бяха довели до нищо повече от лепкави, космати и мазни лъжи пред себе си. Децата приличаха на Хелга и най-вече на Фабиан, но нямаше човек, който да не отбележи колко много приличат на Кео. Всеки път. Първото нещо, което чуваше, беше „Кео, одрали са ти кожата!“ (Ако трябваше да преведе това изречение на някой друг език, дали другите нации щяха да ги помислят за зверове или, още по-зле – за канибали?) И нали знаеш как хората веднага бързат да те успокоят, когато виждат, че нещо не е наред? И маймунки да беше родила, пак щяха да казват колко приличат на Кео, ей така, защото са лицемери. Никой никога не казваше, че приличат на нея. Защото не приличаха. Блубел беше убедена, че им е дала нещо от нрава си, и именно това силно я смущаваше.
Вината започна да ръфа сърцето ѝ така, както гладен чакал ръфа месото на плячката си.
Ще наредя всичко, но няма да е сега – повтаряната с години лъжа, откакто взе резултатите от онзи ДНК тест. И после се заравяше в работа.
Захвана се и сега. Имаше време да поработи до десет и после да вземе влака за Камакура. Нали затова дойде? Да работи върху романа? Да избяга от издатели, от инфлуенсъри (не малка част от тях като инфлуенца), от „литературната критика“. От хора, които знаеха всичко за всичко, от хора, които знаеха китайски (и всички негови диалекти), корейски, японски, да не говорим за английски и немски, от „капацитети“, които владееха игбо, както и особеностите на диалекта в Самут Пракан. И тези хора не бяха превели един ред в живота си, не бяха издали една преведена книга, не бяха правили нищо, освен да седят като евнуси във фабрика за надуваеми кукли, но пишеха коментари, че не било „Мианг”, а „Мян”, въпреки че авторката изрично ѝ беше казала как иска да ѝ се напише името.
Всичко това започна преди почти две години, няколко месеца след като Блубел беше прочела за втори път една книга, която никой нямаше намерение да преведе и издаде. Беше в едно такси, два дни преди рождения ѝ ден (отвратително събитие). Шофьорът беше ужасно приказлив, поради което тя бе излязла от тялото си и обмисляше дали/ кога/ /защо/ как/ къде да каже на Кео (това е безумие!) и на Фабиан (това е безумие!) истината за децата. Тогава смътно долови думите на шофьора:
–Ако искаш да се свърши една работа, сам си я вършиш. Не чакаш някой да се сети.
–Бихте ли повторили, моля? – обади се Блубел с леко разтреперан глас – пушеше ѝ се и умираше за кафе.
–Ами нали никой не искаше да отвори магазин за изделия от корк, ама само от корк. – Имаше нещо наистина стряскащо в начина, по който произнасяше думата „корк“ – с онова преклонение, което капе от езика на дълбоко религиозните. Коркът е религията на този човек, помисли си Блубел – И се хванах, и сам си отворих магазин за корк.
Блубел веднага отвори телефона и намери адреса на най-близката адвокатска кантора.
–Може ли да ме оставите тук, моля?
–Може, момиче, ама чакай да ти кажа за корка. И после…
След два часа беше регистрирала издателство. Когато трябваше да попълни името на издателството, Блу изпадна в паника. Не беше мислила за име. Как се избира име? Някак усещаше, че този бизнес ще е мелница за души като нейната (каква беше нейната, никой не знаеше). Но със сигурност нямаше да навреди да издаде проклетата японска книга с онези разкази, които ѝ бяха разбили сърцето. Една книга, какво толкова? Никой няма да забележи, че ме има. Тя е моят корк!
„Мелничка“ написа тя в графата с името. Реши да го остави по-гальовно.
–За пипер, кафе или кайма? – попита я жената в адвокатската кантора.
–Кое?
–Мелничката? За какво е? – усмихна се жената с прекалено многото зъби.
–За… за… пипер май. Не знам. – Прокле се, че не попита мъжа как се казва магазинът му за корк.
Зъбите се оголиха в усмивка (може би) и всичко беше готово.
Три часа по-късно:
–И това за една книга? – питаше Кео и се смееше.
–Мхм.
–Мелничка?
–Че какво му е. Хората си кръщават издателствата на животни и разни такива. Мелничките са толкова недооценени. Някой трябва да им даде право да блеснат в този животински свят.
–Блу, не казвам нищо, просто се радвам, че започваш да говориш с други срички, освен с „агу-ага“.
Кео не беше прав, защото и той говореше на децата, сякаш бяха идиоти: „Я да видим къде е сега самолетчето? Ииииииуаааааа! Кацнало в устата на момичето. Ням-ням… Блу, изплю го, какво да правя!“
Четири часа по-късно:
–И това за една книга? – питаше Фабиан и се смееше като друсан (но не беше).
–И ти ли? Какво като е една? И какво като е „Мелничка“? Има и по-грозни имена.
–Каква мелничка? – попита Фабиан. Блу чуваше как пали цигарата и издишва в слушалката. Винаги беше така. Фабиан оставаше далеч от нея, близо до децата ѝ (им? си? му?), но в редките мигове на тишина… Блу знаеше, че не знае какво иска. Никога не бе знаела.
–Така се казва издателството – подсмъркна тя и я обзе копнеж по онази последна тяхна среща насаме, когато трябваше да му каже. Трябваше, но не му.
–Мисля, че е хубаво име. Опасявах се да не си го кръстила „Девет пирона“ – разсмя се пак той. Сърцето ѝ за секунда влезе в мелничката, защото „Девет пирона“ беше първият ѝ избор. – Е, поне ще имаш доста работа и ще спреш да говориш с нечленоразделни звуци.
Фабиан не беше прав. Как можеше да ѝ се подиграва? Той беше ли се чувал? „И куде, куде на чичо Фаби кукуите? И куде?“ И издуваше устни като паток. „И кой направил аки?“
И така се почна. От една, книгите станаха десет, после двадесет, с девет наредени за следващата година. Блубел бе влязла е мелницата с два крака, едно сърце, половин дроб и ¾ мозък. И тя я смели.
Поводът да я качат на самолета беше най-обикновено видео, в което един „грипен вирус“ (инфлуенца някаква) се бе подигравал с две от книгите на „Мелничка“, с нейния корк, така да се каже, без дори да ги е чел. Подигравките не спираха в продължение на минути. В същото време от „Агенция Касапница“ ѝ бяха казали, че е много малко издателство и на този книжен фестивал няма да има място за нея, защото явно такива като нея не бяха техният корк.
Блубел се питаше дали тези хора (грипни вируси и касапници) имаха идея за състоянието, в което я бяха хвърлили, и че единствената ѝ опора беше една книга, която четеше за удоволствие, а не по работа, и която я разплакваше и оставяше в ступор на всяка страница. Мазохизъм? Беше спряла да яде, беше се опитвала да се измъкне, но като истински мазохист (повторение, знам) отваряше и четеше кой какво е казал из социалните медии: кой знае повече суахили заради китайската книга, която пуснаха; кой е намерил за странно и „обидно“ някое заглавие от каталога на издателството; кой не харесал шрифта. И ревеше, ходеше рошава, със скъсан клин и опърпана тениска на Nine Inch Nails, не излизаше.
„Взех ли душ днес? М? Кога ядох? Ядох ли?“ Всяко движение стана автоматично и накрая я качиха и я запратиха за почти три месеца сама в страна, в която винаги, винаги бе мечтала да дойде. Милите ми идиоти.
6:00. Още едно кафе и още три петна по бялото халатче. Новата книга нямаше за работно заглавие. Можеше да е „Русата Руска“ или „Хотел Хорър“ или „Кривата круша“. Все тая, щеше да го мисли. По-късно днес щеше да иде до Тихия океан и да види Бамбуковите гори и онзи живописен влак, който минаваше през малкия железопътен прелез и който хората показваха на видеа в Инстаграм.
През прозореца влажният и вече врял въздух се всмукваше в стаята (като за кукла „Барби“) с аромат на тревожна радост, на горчиво щастие, на сън-реалност. А на лаптопа пред нея падаха камъчетата от един друг бряг, от едно друго място.
Когато разказваш, разказваш на себе си, защото: „Kой ще те слуша, Пенке? Кой ще те чете? Кой ще купи твоя книга? Не искам да се разочароваш.“ Знаеш ги тези работи. И много други предупреждения, като стрелички за дартс, забити във всяко едно окончание на милионите ти несигурности и съмнения.
„Пиши, Пенке, поне да ти мине.“ Така ѝ беше казала Мирабел, докато ѝ разказваше и после изпрати по пощата тези страници с истории, към които Блу все още не знаеше как да подходи. Но трябваше да ги изчете и да реши как да ги оформи в книга.
Когато телефонът звънна, тя подскочи и за малко да събори лаптопа. Не беше добре горкият, откакто Блу изтърва един куфар (празен, но тежък) върху отворения му капак.
–Фаб, какво, какво става? – едва контролираше паниката в гласа си.
–Къде са зоните за пушене на летището?
–На кой изход си?
–На вход съм.
–Не ми е до пъзели. Къде си?
–На „Нарита“. Кацнах преди час.
–„Нарита“? – Въпросът излезе като прошепнат писък.
–Екип сме, само трима. Тук съм за месец.
–Месец. – Не беше въпрос.
Мълчанието беше като проблясък от извадена катана. Като стъпките на нинджа по покривите. Като писък на няма чайка, като… Е, знаеш какво искам да кажа.
–Блу, не ставай такава.
–Кео знае ли?
Мълчанието беше като свирка на локомотив в ням филм.
–Не.
Мълчанието беше като писъка на китара пред глух човек. После Блу се сети, че ѝ бяха задали въпрос.
–Иди на първия етаж. Точно до информацията, срещу банката, там има зона за пушене. – Блу говореше прекалено бързо, докато бършеше пепелта от пепелника, който не знаеше кога е обърнала. „Свиня“, укори се наум. – Или до „Starbucks“ веднага вдясно.
–Идеално, долу съм.
–В кой град ще снимате?
–На дванадесет локации, но ще се връщаме в Токио.
–Токио… Къде в Токио?
–Хотелът ни е в… Чакай малко… На четири спирки с метрото от теб. – Тишина. – Няма да те притеснявам. Все едно не съм тук.
Блубел се загледа в едната паднала на пода угарка. Естествено, че нямаше да се виждат насаме! Имам работа, имам да чета разказите на Мирабел. И да се лекувам от стреса, и да се наслаждавам на Япония! Как така в Токио? Защо не е с Варвара? Не, тя беше предишната. Как се казваше последната? Паулина? Паула? Пипета? Нещо подобно на катетър беше…
Флориан сменяше жените с честотата, с която са се къпели хората в по-стари времена (а някои и сега) – през седмица, две. Веднъж само бяха излезли на вечеря с Кео и Фаб, на която той доведе една ТикТок звезда с незнамсиколко милиона последователи, на които даваше съвети как да правят лед и как да си обуват чорапи. За всички мои фенове навсякъде по света, днес ще ви покажа как се включва кафеварка. Обичам ви. Или по-зле: Намасте. Или: „И не забравяйте да си сложите обувки, когато вали! Много е полезно!“
През цялото време на вечерята знаменитата млада дама говори за „предизвикателствата да си звезда“ (корк?), Фабиан гледаше в чинията си и мълчеше, а Блу просто я разсипа от въпроси.
„Но как, как е възможно?“;
„Ще Ви гледам, за да се науча за чорапите. Те моите са по един от чифт така
или иначе.“;
„Как задържате вниманието и любовта на феновете си?“
И момичето отговаряше най-сериозно. Обясни, че всичко е въпрос на сексапил. И очевидно и на чорапи и лед, помисли си Блубел.
Фабиан скъса с нея, преди да я е вкарал в леглото, което беше странно.
След седмица Блу правеше видео за представяне на една от новите книги на „Мелничка“ и започна с думите:
„Днес чорапите ми са еднакви, двата са черни, не съм сигурна дали са от един и същи чифт, но се опитвам да излъчвам сексапил, понеже ще ви говоря за книга за две деца, които убиват трето.“
Беше ѝ много забавно.
–Защо си толкова зла с тях? – попита я Кео, докато приготвяше млякото на бебета.
–Как така зла! – възмути се Блу и размаха наакания памперс на Хеленка. – Много от тези тиктокаджии са просто глупави. Онази преди месец не знаеше, че под Северна Америка има и Южна. Има и умни, забавни, смешни, хора, които имат какво да кажат и покажат, има страхотни неща с послание, смислено и добре поднесено, но честно… „Ако не си в спортния салон, какво правиш с живота си?“ Какво е това? Защо Фабиан се събира с такива? Оп, извинявай! – изтегли се назад, когато видя, че е набутала памперса в лицето на Кео.
–Богомолката ми сладка. Обичам те – каза Кео и я прегърна.
–И аз те обичам, Кео. – И това беше истината.
Но не цялата.
Вечер се сгушваха както винаги, заспиваха премазани, а на всеки два часа един от двамата ставаше да укроти динозаврите, които нощем искаха да си играят и често Блу се събуждаше на пода между креватите им, стиснала някоя гумена играчка. Или пет.
С издателството нещата вървяха съвсем като по вода. Вода в море след земетресение. Цунами след порой, буря, торнадо. Лодката потъваше, после се вдигаше някак. Когато извеждаше децата на разходка, те заспиваха на слънце (или не) и тя просто увиваше крак около двойната количка и с развития вече тик постоянно да люлее нещо, заспиваше на пейката и несъзнателно бършеше лигата си. Беше станала животно.
Разговорите ѝ по телефона бяха цивилизовани:
–Как така не може да стане? Отвори уста.
–Кой?
–Защо да не могат да смогнат в срок? Не плюй, моля те и не ми бъркай в устата.
–Защото нямат хартия.
–Ясно, и днес ще се караме, маймуни! Не, това не беше за теб. Добре, ще чакаме. Престани да ме скубеш!
Блубел обичаше децата си до такава степен, че бе готова да убие за тях. Но (винаги има едно „но“) понякога така ѝ се искаше малко тихо, малко топло, някъде, където да се свие и да реве като бебе. Искаше да е сама за час. И тя беше, но в тези часове работеше. Искаше да се научи отново да върви, без да бута колички пред себе си, искаше мир. Искаше телефонът да спре да ходи по масата (или където, по дяволите, го беше оставила), докато вибрира. Искаше да стане и да не вижда десет непрочетени имейла, 69 нотификации тук, 106 там.
И Кео я изрита (може би по идея на Фабиан).
С когото нямаше никакво намерение да се вижда насаме. Никога. И отвори уста да му го заяви:
–Слушай, изморен ли си много? – Говореше някой друг, не тя, а някое нейно шизофренично разклонение. – Както и да е. Около десет тръгвам за един град на океана… на час път с влака. Може да видим Фуджи оттам. Кога ще си готов?
Чу как вратата към зоната за пушачи се отваря, чу шумоленето на ръката му в джоба, докато търсеше цигарите, после запалката, шумното и доволно вдишване.
–Колко път е до твоя хотел от летището?
–Час и половина с влака. Имаш ли преносим интернет?
–Да, точно го взех.
–Обади ми се, когато си в „Нарита експрес“
Глупава, глупава Блу.
Аз съм сериозна жена, аз съм издател с престижно, малко... нищожно малко издателство. Аз съм сериозна майка… Ще работя.
Стана, влезе в просторната баня (по-голяма от стаята), изми ръцете си, като внимателно избягваше огледалото. После забучи оранжевата фибичка в косата си. Откакто дойде в Токио, беше започнала да носи женски неща – блузки с панделки, бикини с панделки, рокли с панделки, панделки за коса, фибички, но не и грим, защото от потта всичко се размазваше още първите три секунди след излизането навън. Влажност 81%. Очаквана температура – 36 градуса.
Седна пред лаптопа и прочете за трети път първата написана от Мирабел глава. Разбира се, че беше измислица, ама от онези преживените.
