Брилянтната Биби

Книги на Гери дечева

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 304

Гергана Дечева - автор
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Василена Василева - редактор
Атанас Шиников - корица

В наличност

15.30 лвс ДДС 18.00 лв

Добави

"Брилянтанта Биби"

Гери Дечева

Глава без номер

2008, февруари

Идвам аз в Кипър преди около десет месеца. Понеже всеки ме пита какво по дяволите правя тук, ще кажа с няколко изречения – влюбих се като патка в един, който някак си ме беше оставил с впечатлението за взаимност на чувствата. То не е виновно момчето. То и аз бягах от спомени и понеже бях тъпа, не знаех, че товара си го носиш където и да идеш.
Не станаха нещата, но уви, аз бях вече там с два куфара по 20 кила, общо 40, и дете на четири, 14 килограма.

Изгледът от първата самостоятелна стая, която наех с Малцето (Джоли) беше към водния контейнер на „хотела“, понеже след раздяла, единият се изнася, и в случая това бях аз.
Та в банята на тази стаичка метър на два капеше вода и извираше и между плочките. Беше весело. Понякога. Добре, че останахме само три дни, докато наех голямо студио.

Как да е. Та ей заради тоя си домъкнах сочния тогава задник тук.

    В момента, 10 месеца по-късно съм позиционирана, ха-ха, в едно полупланинско кипърско село, Катикас.
    Даже не съм в селото, а на три километра от него. Живея в малка спретната къщурка (‘щото я спретнах) и какво правя: храня животните във фермата на шефа, Андреас Втори: яребици, зайци, гълъби, кокошки, две ловджийски кучета (едното много ми е вдигнало мерника и се чудя кога ще ми захапе гърлото). Около кокошките е спокойно, ама гълъбите ме осират цялата. Дотук ме доведе безработицата, която ме сполетя в началото на януари.
    Освен това плевя. Предимно плевя.

Та седя сега на припек в гумени ботуши над коленете, целите в животински акита, имам пръст и в задника, лицето ми е кално, не знам как изглеждам, защото нямам огледало. Февруари е, а слънцето е нежно и меко. През деня става към 15 градуса, понякога повече, но доста вали.

Към обяд ще изпълзят змиите, гущерите и полските мишки. Мириша на животно и се чувствам като такова, кацат ме мухи, но ги оставям, все ми е тая. Просто съм като лайно, бавно губещо от сочността си под парещите слънчеви лъчи.
Одеве докато плевях трети пореден час, а Малцето събираше макове край мен, се питах дали ще мога да изправя гръбнака си и ако не го изправя, дали не съм се превърнала в маймуна.

Сега живея в робовладелския строй, но мисля че скоро ще се върна в
праисторическата ера ако не се махна много бързо. А няма как да се махна, ‘щото нямам пари. Нямам топла вода, нямам почти никаква комуникация с хора, и ако звуча налудничаво – от това е. Нямам интернет, нямам пералня. Уилма Флинтстоун е облагодетелствана в толкова много отношения.

А аз не съм Пепеляшка и не мога да накарам гадините край мен да ми свършат работата, нито пък се очертава да ходя на бал.

Как да е.
Преди няколко дни седнахме с едно момче, Алекс, на 24 години, да пием по кафе на ръба на скалата до моята животинска ферма. Той бачка на строежа до нас. Строят музей на виното, но с кафетерия. Пресен е още тук и не знае, че след няколко месеца ще е като смачкана от валяк лимонена кора. Диви се на природните красоти. И не го виня де.

    Та седим на скалата, пием бавно кафе, аз се чудя кого да хвана да ме закара до селото, че нещо си бях навехнала крака като изтървах количката с железата. Мислех си колко беше прав Джеф, когато ми каза: „Тук за няколко месеца цялата ти доброта ще излезе като пот от тялото ти.” И точно така стана. Аз не съм добра. Аз съм озлобена, агресивна, събрала съм цялата си тъгa в сноп динамит и ще се махна от тук само след като всеки си плати за стореното ми зло.
    Казах на Алекс:
    –Кипър е като бившето ми гадже –лъскаво отвън, вътре смърди на спукан цирей. Махай се докато още не си нагазил в кафявото, като мен.

Не съм била права, наистина. Просто за десет месеца бях попадала само на огромни боклуци. Не че няма такива във всяка една страна, но аз все тегля късата клечка.

За тая работа дето я бачкам сега ще ти разправям по-късно. Та в търсене на работа през последните два месеца пропътувах около петстотин километра, тоест минах страната три пъти. Заставам с Малцето на пътя, вдигаме палец и веднага ни качва някой. В интерес на истината тук няма престъпност и хората се грижат за теб, особено за децата. Трябваше ми половин година да спра да си държа чантата и да се отуча да заключвам вратата на къщите, в които живеех.

Последния път се прибирах в Катикас от Писури. Беше неделя сутринта и ме качиха двама румънци от Писури, закараха ме без пари на 60 километра, а самите те нямаха една стотинка, като мен. Пържаната, мамка му и говедо, ми взе петнадесет евро да ме закара от Пафос до Писури.

Та лафим си с румънците за кипърци. Единият беше толкова бесен дето не са им плащали от три месеца, а аз за друго, че му идеше да претрепе някого. Ами донякъде се съгласявах с него.

Гледах как Малцето спи на коленете ми с бузки като праскови, знаех че я водя пак към овошките, знаех и липсата на избор. Знаех със сигурност също така, че мигът в който си отида от там, ще пусна животните на Андреас Втори на свобода, ако не ми плати.

„Свобода за зайците, независимост за гълъбите, храна за кокошките!“

В Писури се запознах с двама англичани, алкоси, пият ‘щото няма работа. Зимата няма работа. Тогава, според местните, не е сезон за love and understanding, а за почивка. И те двамата не могат да се приберат, а нямат пари, ‘щото ги изпиват преди да си купят билетите. Та единият, Питър (и за него по-късно), ми каза: „Дарлинг, имаш най-магнетичните очи, които съм виждал по тези места. Ако искаш да ги запазиш живи и бляскави, каквито са сега, не бъди ничии роб.“

Don’t be a slave to anyone, don’t be a slave to anyone...

Още кънти някъде към гърлото ми, каза го поне сто пъти и ме гледаше в очите.

Дадох си равносметка за няколко неща: тук животът ме бута постоянно от противоречие в противоречие. Била съм много щастлива, била съм и безмерно нещастна, била съм и роб, била съм и себе си, когато махна униформата(ако съм имала такава), смяла съм се със сълзи, плакала съм, побеляха ми косите, ръцете ми са изранени, коленете също (от плевенето на четири крака), сърцето ми лудва от екстаз, когато видя морето и седна на брега да събирам пъстри камъчета с Джоли или се свивам като червей в ябълка от уплаха, страх и мъка. Минах през цялата палитра от емоции.

Никога няма да забравя деня, в който валя градушка от сутринта, та чак до другата сутрин. Седях със залепен за прозореца нос в средата на нищото, тук в Катикас. Нямаше ток дори, хората бяха ужасно далеч. Питах се кога Вселената ще удави този свят и ще се свърши с всичко, а след няколко дни седях на плажа на родното място на Афродита и се задушавах от красотата и си казвах, че някои неща просто трябва не да се видят, не да се разкажат, а да се почувстват.

Ще се опитам в тези страници да те накарам да ги почувстваш и ти. Имената и местата не са автентични, в цялата история няма нито едно преувеличение или измислица.

Дано разбереш, че слънцето и луната са за всички, ама за някои са невидими, че по скоро бих седяла без една стотинка да блея под звездите (снощи небето беше... звездно), отколкото да лазя пред някого.

Алкохолиците са извор на мъдрост, защото са ударили дъното, то и аз затова съм премъдра, макар и бивш фен на водката.

Та да започваме с хората, за които работих през последните десет месеца.

<<< ВИЖ ВСИЧКИ НАШИ ПРОДУКТИ ТУК >>>