Брилянтната Биби
Книги на Гери дечева
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 304
Гергана Дечева - автор
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Василена Василева - редактор
Атанас Шиников - корица
Година: 2023
Език: Български
Страници: 304
Гергана Дечева - автор
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Василена Василева - редактор
Атанас Шиников - корица
В наличност
15.30 лвс ДДС
18.00 лв
Добави
"Брилянтанта Биби"
Гери Дечева
Глава 3
Фабиан бе тръгнал без да каже на никого. И не го оценяваше като грешка. След месец му предстоеше това неприятно нещо, за което не искаше да мисли сега, нито пък по-късно, но и не искаше да е сам. Щеше да каже на Блубел, но не веднага. Може би трябваше да каже на Кео, но той щеше да се тревожи. Баща му не биваше да знае – беше в етап на пореден меден месец и новата му жена беше умна. Но трябваше да каже на Блу, защото скоро щеше да започне да пита. Винаги питаше. Винаги знаеше предварително.
Плажната ивица беше много широка, но вълните се разливаха почти до средата. Петнадесетина дребни дечица на по две или три, колкото неговите може би, бягаха с разперени ръце като малки патета, а учителката ги подканваше да бързат. Рибари вървяха бавно по брега, хора се разхождаха с бели чадъри да се пазят от слънцето. Малки и големи лодки в океана. Фуджи се беше показал днес. Срамежливата планина, която Блу не успяла да види отблизо преди два дни, заради страхотната буря, надничаше вдясно. Той се надигна още малко на лакти и махна на Блу, която джапаше из водата с навити панталони и правеше снимки и видеа.
Понякога се вбесяваше, че тази жена, при целия ѝ интелект, можеше да е толкова глупава. Кео знаеше истината (Фабиан не беше 100% сигурен, но Кео беше умно момче и не беше сляп) и все пак я беше желал с бременния корем („не, не знам кой от вас е бащата“) и бремето на миналото ѝ. Той самият знаеше. Не разбираше как знае, но в мига в който видя близнаците, зачервени и сгърчени парчета месо, каквито са повечето бебета (нищо, че всеки казва колко са хубави), една кука се беше закачила за сърцето му и не му даваше пространство да мръдне за дълго от тях. Ако се опиташе, усещаше как малки, кървави парчета се късат от него. Само Блу все още си живееше с илюзиите, че крие нещо.
Две години. Беше се опитал да стои настрани, беше се опитал да започне връзки, беше се опитал да живее живот, но понякога животът е нещо, което ни се случва, като изнасилване, и едва ли можем да променим много. И той живееше нов живот – когато Блу и Кео бяха съсипани, се грижеше за децата (си?), но толкова се страхуваше да не ги счупи, да не ги повреди, защото каквото бе пипнал досега, се бе пръскало като отстреляна чиния.
Но пък и какво толкова лошо бе направил? Е, да, историята на майка му и на баща му си бяха сюжети за психотрилър. От онези, на които много плачеш. „Banana Fish”? Историята на майка му и чичо му и онези техни години в комунистическото чешко сиропиталище винаги му напомняше на единственото аниме, на което бе плакал, сам и без задръжки.
Имаше време да се оправят нещата, а и може би всичко щеше да е наред? Имаше време.
–Искаш ли да хапнем? Огладнях – извика той.
–Тръгваме – подвикна сърдито тя, грабна една последна мида и закрачи към него. – Ако се върнем към гарата, ще си вземем за ядене от „7/11“ или „ФамилиМарт“. Правят страхотно пиле, а за теб има огромен избор. Аз… знаеш, не мога да ям какво да е.
–Как върви книгата?
–Не знам. Изчетох я веднъж, но сега я минавам бавно. Искам да питам Мирабел толкова неща, но тая луда жена не вдига телефон, не отговаря на съобщения, не знам, оставям ги както ги е писала.
–Ще я издадеш ли?
–Да. Още тогава реших. Но не знам под какво заглавие. Нищо не каза шматката. Намерили ли са хотела?
–Кой?
–Колегите ти? С кого си? Познавам ли някого?
Той се почеса по врата и тялото на Блубел се изпъна в очакване на нещо лошо.
–Блу, не съм в командировка.
–А?
–Сам съм. Не питай защо, не е това, което си мислиш. Искам малко да обиколя, да видя, ще попътувам, няма да те притеснявам. Но ще съм наоколо. Позволи си да ми имаш доверие, когато казвам, че има причина.
Блу го изгледа със стиснати устни.
–Болен ли си? Какво има? Фабиан, не смей да ме лъжеш. – Брадичката ѝ се разтрепера.
–Нищо не е. Защо веднага най-лошото мислиш? – Прозвуча прекалено троснато.
–Просто ми отговори – вече плачеше.
Той поклати глава, стана и тръгна напред. Какво щеше да се промени, ако кажеше? А ако не кажеше? Не беше дошъл да търси съжаление. Просто вече и паническите атаки се бяха засилили и се страхуваше да остава сам. Но кой зрял мъж признава такива неща?
Пътуваха обрано до гарата в мълчание. На излизане от „7/11“ той каза:
–Не мога да се начудя как винаги се покланят и колко са любезни.
Тя мълчеше. Седна, разтвори пликчето с топлото пиле, той извади оризовата си топка и с пълна уста обяви, че е ужасно вкусно, но тя мълчеше.
–Мамка му, Блубел, защо си като децата?
–Не, ТИ защо си като децата – изкрещя тя. – Питах те, не казваш. Защо дойде чак тук? Кажи ми какво има?
Той се загледа във върха на недалечния храм.
–Ако ти кажа, трябва да ми обещаеш три неща. – Тя кимна и стомахът ѝ се обърна от ужас. – Първо ще прекараме времето като нормални хора и никога повече, докато съм тук няма да се говори за това. Можеш ли? – Тя кимна с усещането, че ще повърне. – Второ, ще се държиш нормално и каквото ти кажа, е само за теб.
Тя кимна, но не беше сигурна, че ще може. Не, няма нищо. Всичко е наред. Скарал се е с някоя. С баща си?, опитваше се да се убеди.
–Трето? – подкани го, но наистина не искаше да чуе вече.
–Трето… знам за децата.
–Кои деца?
–Твоите. Моите. Децата на Кео.
–…
–Така че бъди честна с мен понякога, както искаш да съм аз. Решението винаги е било мое, а не твое. Сега имат най-прекрасния баща на света и ще остане така. И този прекрасен баща не е глупак.
Блубел едва събра сили да кимне.
–Кажи ми – успя накрая.
И той ѝ каза за диагнозата, за алтернативите, за това, което можеше да се случи след това.
И тя плака. И го блъска в гърдите. И всички ги гледаха. И повърна. И светът край нея се разпадна. И после той я събра, вместо тя него. И изми лицето ѝ с ледена вода. И след два часа, докато вървяха през бамбуковата гора, тя реши:
–Нека живеем един месец, докато си тук, и после ще му мислим.
Обади се в хотела си и пита дали имат свободни стаи. Освобождаваше се една на седмия етаж от следващия ден, но само за десет дни. Резервираха я.
–А куфарът ти? – попита го тя.
–Имам само раницата. Ще си купя каквото ми трябва.
–Тази вечер ще спиш в моята стая. Утре ще се преместиш – каза тя и се обади на Кео, макар че там беше едва пет сутринта.
Фабиан ѝ беше признателен – тя мина в онзи защитен режим, когато говореше прекалено много и бързо, когато ръкомахаше твърде енергично, и полека прибираше всяка болка в кой знае какви чекмеджета с ключалки.
Около два часа следобед се качиха на „Еноден“. Беше обикновен влак, който хората ползваха за работа, но и не беше обикновен. От 1902 година бяха минали много години и влаковете бяха претърпели промени, но от 1953 година го бяха оставили така, както е бил. Беше като пътуване през времето. Минаваха през места като в картички. Местните си спяха или се занимаваха с нещо, французите до тях говореха тихичко. Блу го поглеждаше от време на време, очите ѝ се насълзяваха (съвсем лекичко), но после веднага почваше да снима навън и да им прави селфита.
От гарата, по прието, но неписано правило, тръгнаха след тълпата. И после го видя – прелеза, зад който се бе излегнал океанът. Сякаш небето се бе разтърсило и бе изсипало всичките си звезди в него, които някак имаха свойството да светят и през деня.
Номерът беше да уловиш този стар, зелен влак на фона на морето и прелеза. И зачакаха влакът да мине пак. И пак. И пак. В едната посока, в другата посока. Защото това беше един от малкото случаи, когато можеш да повториш, да потретиш щастието. Да замръзнеш в него и да си представиш, че зад този миг няма нищо друго.
Любовта към Япония беше едно от многото неща, които свързваха Фабиан с Блу, и ѝ беше благодарен, че е тук, за да не види всичко това с него.
Към пет тръгнаха с влака към Токио. Около седем стигнаха до „Шибуя“ и тя го повлече към „Шибуя Кросинг“. Застанал сред огромните тълпи на най-оживеното кръстовище в света, Фабиан за първи път от месец не се страхуваше. Правиха снимки, и още снимки, и после се качиха на „Шибуя скай“. Тя имаше предварително резервиран билет за последното качване, но успяха да вземат и за него, защото повечето хора идваха тук да видят залеза и Фуджи (в ясни дни, когато „Срамежливата планина“ решеше да се покаже).
От огромната платформа на върха на издигналия се до луната небостъргач, заедно с много други хора можеха почти да пипнат звездите, а земята под тях беше толкова далеч, околните ужасяващо високи сгради изглеждаха като лилипути. Светлинното шоу ги пренесе в други светове. Седяха на земята, облегнати един в друг и всички тревоги се вдигнаха. Сякаш ги бяха оставили като събути обувки пред входа, десетки етажи под тях.
Блу плака скришом. Той гледаше примамливата височина с копнеж, скришом. И после тя се хвана за него, за да се държи изправена, докато се опитва да го държи изправен.
Останаха до края. Слязоха последни. Минаха през тесните улички със стотици заведения за хранене, радваха се на веселите тълпи, на шарените надписи пред ресторантите, които никога не затваряха. Навсякъде им се покланяха и черпеха с безплатен леден чай. Вечеряха японско къри и после минаха през „ФамилиМарт“ за напитки и плодове. Взеха по още едно айс-лате и се прибраха в хотела.
Тя не спираше да говори, обясняваше за тоалетната, за ваната, за опасността да си смажеш пръстите на краката, защото беше толкова тясно. Той се усмихваше и кимаше и сякаш изведнъж истерията ѝ го успокои. Това беше познато. Това беше като у дома, макар че не знаеше какво е „у дома“.
Фабиан взе душ, тя му метна една червена тениска, която му стигаше до над пъпа и му даде резервния халат. Когато Блу влезе в банята, той се отпусна на малкия диван и заспа така, както не беше спал от месеци. Или две години може би.
Усети, че тя го бута да се премести на леглото, казваше му нещо, че ѝ трябва масата, но той не стана. Така беше добре. Вече беше добре.
