Ако можеше да видиш слънцето

Китайска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 384

Ан Лианг - автор
Гергана Дечева - преводач
Василена Василева - редактор

В наличност

19.55 лвс ДДС 23.00 лв

Добави

" Ако можеше да видиш слънцето "

Ан Лианг

ГЛАВА 1

Родителите ми ме канят да се храним навън само по една от три възможни причини.

Първо, някой е умрял (като се има предвид, че членовете на семейната ни група в WeChat са само деветдесет и няколко, това се случва по-често, отколкото си мислите).

Второ, някой има рожден ден.

Или трето, предстои да бъде направено съобщение, което ще промени живота ти.

Понякога може да е комбинация от всички гореизброени, като например когато пралеля ми почина на сутринта на дванадесетия ми рожден ден и родителите ми решиха да ми съобщят, докато ядях пържени нудли със сос, че ще ме изпратят в пекинското международно училище „Ерингтън“.

Но сега е август, летните горещини се усещат дори в ресторанта с климатик, а и никой от близкото ми семейство няма рожден ден този месец. Което, разбира се, означава, че остават само другите две вероятности.

Тревогата ми е оформила възел в стомаха ми и го усещам все по-затегнат. Правя всичко по силите си, за да не избягам навън през двойната стъклена врата. Може и да изглеждам слабохарактерна, наречете ме каквато си искате, но не съм в състояние да поема никакви лоши новини. Особено днес.

– Алис, защо си толкова притеснена? – пита Мама, докато една неусмихната, облечена в ципао[1] сервитьорка ни води към нашите места в задния ъгъл.

Промъкваме се покрай една маса, около която са насядали много възрастни хора, които ядат гигантска розова торта с форма на праскова. На друга маса има нещо като фирмен обяд – мъжете се потят в задушаващите ги ризи със закопчани яки, а жените са насложили върху бузите си пласт след пласт бяла пудра. Някои от тях се извръщат и се заглеждат в униформата ми. Не мога да преценя дали е защото разпознават емблемата с тигър на джоба на сакото ми, или защото дизайнът изглежда ненормално претенциозен в сравнение с анцузите, които носят децата в местните училища.

– Не съм притеснена – отговарям и заемам мястото между нея и Баба[2]. – Лицето ми винаги изглежда такова.

Това не е лъжа. Веднъж леля ми се пошегува, че ако някога ме видят на мястото на престъплението, ще бъда първата арестувана само заради изражението ми и езика на тялото ми.

– Никога не съм виждала толкова притеснен човек като теб – казваше леля. – Сигурно си била мишка в предишния си живот.

Тогава се възмутих от сравнението, но сега просто се чувствам точно като мишка на път да влезе право в капана.

Мама ми подава ламинираното меню и от близкия прозорец върху костеливите ѝ ръце се излива светлина, която рязко осветява белега, наподобяващ усукана като въже кожа, който минава по дължината на ръката ѝ под китката. Болката от онова твърде познато чувство за вина се разпалва и ме прогаря.

– Хайде, дете – подканва ме Мама. – Какво искаш да ядеш?

– О… ами…няма значение, каквото и да е – отговарям и бързо извръщам поглед.

Баща ми разчупва дървените си пръчици за еднократна употреба със силно изщракване.

– Децата в днешно време не знаят с какъв късмет са родени – казва той и търка пръчиците, за да махне някоя останала треска, след което ми помага да направя същото. – Всички са писани яйца. Знаеш ли какво ядях аз на твоите години? Сладки картофи. Всеки ден сладки картофи.

Докато той се впуска в детайлно описание на живота в селските райони на Хенан, Мама маха на сервитьорката и изброява ястия, които със сигурност могат да нахранят целия ресторант.

– Мамо – протестирам, като проточвам думата на мандарин. – Нямаме нужда от...

– Имаш – заявява категорично тя. – Започне ли училището, винаги гладуваш, а това е много лошо за тялото ти.

Полагам неимоверни усилия да потисна желанието си да завъртя очи. Преди по-малко от десет минути беше метнала коментар, че през лятната ваканция бузите ми са станали по-закръглени. Само по логиката на майка ми е възможно да си прекалено пълничък и едновременно с това недохранен на ръба на смъртта.

Когато Мама най-сетне приключва с поръчката, двамата с Баба си разменят погледи, след което се обръщат към мен с такова сериозно изражение, че изричам първото нещо, което ми идва наум:

– Дядо добре ли е?

Тънките вежди на Мама се събират намръщено, като така подчертават суровите черти на лицето ѝ.

– Разбира се. Защо питаш?

– Н-нищо. Няма значение. – Позволявам си малка въздишка на облекчение, но мускулите ми са все така напрегнати, сякаш се подготвят да поемат идващ удар. – Вижте, каквато и да е лошата новина, можем ли просто... можем ли да приключим с нея по-бързо? Церемонията по връчването на наградите е след час и ако ми предстои да минавам през психически срив, имам нужда от поне двадесет минути, за да се събера, преди да изляза на подиума.

Баба примигва:

– Церемония по награждаване? Каква церемония?

Тревогата ми временно отстъпва място на раздразнение.

– Церемонията по награждаването на най-добре представилите се ученици от всеки випуск. – Той продължава да ме гледа втренчено и явно не разбира за какво му говоря. – Хайде, Баба. Казах ви поне петдесет пъти това лято.

Преувеличавам, но само малко. Колкото и тъжно да звучи, тези мимолетни мигове на слава под ярката светлина на прожекторите в залата са всичко, което съм очаквала с нетърпение през последните няколко месеца. Дори и ако трябва да разделя заслуженото внимание на аудиторията с Хенри Ли.

Както винаги, при спомена за името му, устата ми се пълни с нещо отвратително, силно и горчиво като отрова. Не е истина колко го мразя. Мразя го, мразя безупречната му порцеланова кожа, перфектната му униформа, самообладанието му, точно толкова недосегаемо и непоклатимо, колкото и постоянно нарастващия му списък с постиженията му. Ненавиждам начина, по който хората го гледат, начина по който му се възхищават, дори ако е напълно мълчалив, с наведена над чина си глава и работи.

Ненавиждам го, откакто влезе с бавна и спокойна крачка в училището преди четири години. Беше напълно непознат на никого, но около него имаше някакво сияние и до края на първия ден ме беше победил на теста по история с цели две точки и половина и всички знаеха името му. Само като си спомня за това, пръстите ми се свиват в юмрук.

Баба се мръщи. Поглежда към Мама, за да е сигурен, че задава правилния въпрос.

– Трябва ли да отидем на тази церемония?

– Само за ученици е – напомням му аз, макар че не винаги е било така.

Училището реши да провежда церемонията като по-затворено събитие, след като много известната майка на моя съученичка, Кристъл Лам, се появи на събитието и случайно доведе със себе си папараците. Дни наред в „Уейбо“[3] се въртяха снимки от залата.

– Както и да е. Работата не е в това. Работата е, че раздават награди и...

– Да, да, единственото, за което говориш, е награди – прекъсва ме Мама и звучи нетърпеливо. – Какви са ти приоритетите, а? Това твое училище не те ли учи кои са важните ценности? На първо място трябва да е семейството, после здравето, после спестяването за пенсия, после... слушаш ли изобщо?

Не се налага да лъжа, защото храната ни пристига. В по-скъпите ресторанти за патица по пекински, където моите съученици ходят често (без поводът да е съобщаването за нечия смърт), готвачите винаги изнасят печената птица на подвижен поднос и я разрязват до масата. Това си е истинско представление – хрупкавата, сияеща като гланц кожа се разпада под натиска на движението на острието и се разкрива крехкото бяло месо и цвърчащата под коричката мазнина. Но тук сервитьорката просто ни поднася цялата патица, нарязана на големи парчета, главата ѝ е все още прикрепена към тялото.

Мама сигурно разчита изражението на лицето ми, защото въздъхва, обръща патешката глава на другата страна и мърмори нещо за „западната“ ми чувствителност.

Едно след друго следват още ястия: пресни краставици, леко залети с оцет, смесен със ситно нарязан чесън; палачинки с нарязан на тънко пресен лук, изпечени до перфектна хрупкавост; меко тофу, плуващо в златисто-кафяв сос; оризови питки, поръсени с фин слой захар. Вече виждам как Мама оглежда храната с проницателните си кафяви очи и най-вероятно пресмята колко допълнителни ястия могат да приготвят с Баба от остатъците.

Принуждавам се да изчакам, докато Мама и Баба отхапят няколко хапки от храната си, за да се осмеля да проговоря:

– Почти съм сигурна, че имате да ми казвате нещо важно...?

В отговор Баба отпива голяма глътка от все още горещата си чаша с жасминов чай и прокарва течността из устата си, сякаш има цялото време на света. Понякога Мама се шегува, че приличам на Баба във всяко едно отношение – от квадратната му челюст, правите вежди и по-тъмна кожа до упоритостта му и склонността му да бъде перфекционист. Но явно не съм наследила нищо от неговото търпение.

– Баба – подканям аз, като се опитвам да запазя уважителния си тон.

Той вдига ръка и изпива остатъка от чая си, преди най-сетне да отвори уста, за да говори.

– А, да. Ами, с майка ти си мислехме... Какво ще кажеш по въпроса да се преместиш в друго училище?

– Чакай. Какво? – Гласът ми напуска гърлото твърде силен и дрезгав и срязва монотонния шум от разговорите в ресторанта, пречупвайки се накрая като на някое момче в пред-пубертета. Хората от фирменото парти на съседната маса застиват по средата на вдигнатия тост и ми хвърлят неодобрителни погледи.

– Какво? – Този път повтарям шепнешком. Бузите ми пламтят.

– Можеш да ходиш в местно училище като братовчедите си – казва Мама и с усмивка поставя в чинията ми перфектно оформено парче патица по пекински. Това е онази нейна усмивка, която кара камбаните в главата ми да започнат да бият сигнал за опасност. Това е онази усмивка, с която зъболекарите те поглеждат точно преди да ти извадят зъбите. – Или ще те оставим да се върнеш в Америка. Нали знаеш моята приятелка, леля ти Шен? Онази с хубавия син, доктора? – Кимвам бавно, сякаш две трети от децата на приятелките ѝ не са или практикуващи лекари, или не учат за такива. – Тя казва, че има много хубаво държавно училище в Мейн, близо до дома ѝ. Може би, ако помагаш с работата в ресторанта ѝ, ще ти позволи да отседнеш при нея...

– Не разбирам – прекъсвам я аз, не съм в състояние да се сдържа.

В стомаха ми се появява ужасното усещане, че ще повърна. Като онзи път, когато тичах прекалено силно на спортния фестивал в училище, за да победя Хенри, и едва не оповръщах целия двор.

– Аз просто... Какво му е на „Ерингтън“?

Баба изглежда малко изненадан от отговора ми.

– Мислех, че мразиш „Ерингтън“ – казва той, преминавайки на мандарин.

– Никога не съм казвала, че го мразя...

– Но веднъж беше разпечатала снимка на логото на училището и прекара цял един следобед да забиваш химикалката си в листа.

– Е, в началото не бях най-големият фен на училището – казвам и поставям пръчиците си върху найлоновата покривка. Пръстите ми треперят. – Но това беше преди пет години. Сега хората там знаят коя съм. Имам репутация. Добра репутация. И учителите ме харесват, наистина ме харесват. И повечето от съучениците ми смятат, че съм умна и… и всъщност ги интересува какво мисля...

Но с всяка дума, която пада мъчително от устата ми, израженията на лицата на родителите ми стават все по-мрачни, а гаденето ми преминава във вледеняващ ужас. Въпреки това продължавам да говоря с отчаяние:

– И имам стипендия, нали не сте забравили? Единствената в цялото училище. Няма ли да е загуба на пари, ако просто напусна...

– Имаш половин стипендия – поправя ме Мама.

– Е, училището не предлага повече от това…

Тогава истината проблясва пред очите ми. Толкова е очевидно, че съм изумена от собственото си невежество. Че защо иначе родителите ми изведнъж ще седнат да ми предлагат да ме изкарат от училището, за което години наред са работили неуморно, за да ме запишат и да плащат?

– Това... Това заради училищните такси ли е? – питам с тих глас, за да не може никой около нас да чуе.

Мама отначало не казва нищо, само си играе с разхлабеното копче на скучната си блуза на цветя. Това е поредната евтина покупка от супермаркета – новото ѝ любимо място за пазаруване на дрехи, след като пазарът в „Яшу“ беше превърнат в безжизнен мол за скъпи имитации на марки.

– Не е твоя работа да мислиш за това – отговаря тя накрая. Което означава, че съм права – заради таксите е.

Свличам се на стола си. Опитвам се с всичките си останали сили да събера мислите си. Не е като да не съм знаела, че изпитваме затруднения, не е като да не съм наясно, че е така от известно време – откакто старата печатница на Баба затвори и късните смени на Мама в болница „Сиехе“ бяха съкратени. Но Мама и Баба винаги са умеели да прикриват мащабите на финансовите ни затруднения. Винаги са махали пренебрежително с ръка при всяка моя тревога и са казвали неща като: „Просто се съсредоточи върху ученето си.“ или „Глупаво дете, приличаме ли на хора, които ще те оставят да гладуваш?"

Сега ги гледам през масата, виждам ги, наистина ги виждам, и забелязвам появилите се бели косъмчета навсякъде край слепоочията на Баба, бръчките от умора, които започват да се появяват под очите на мама, дългите работни дни, които си вземат своето, докато аз съм била защитена в малкия си балон в „Ерингтън“.

Срамът се надига от дълбините на стомаха ми. Колко по-лесен би бил животът им, ако не се налагаше да плащат тези допълнителни 165 000 юана всяка година?

– Какъв беше изборът? – чувам се да казвам. – Местно училище в Пекин или държавно училище в Мейн?

По лицето на Мама се разлива видимо облекчение.

Тя потапя още едно парче патица по пекински в чиния с гъст, черен сос, увива го плътно в лист тънка палачинка с два резена краставица, без лук, точно както го обичам, и го слага в чинията ми.

– Да, да. И двата избора са еднакво добри.

Прехапвам долната си устна. Всъщност нито един от двата варианта не е добър. Да отида в някое от местните училища в Китай означава, че после ще трябва да се явя на изпита „Гаокау“, който е един от най-трудните изпити за влизане в университет и то с моите умения по китайски език на ниво начално училище. А що се отнася до Мейн, всичко, което знам, е, че е сред най-консервативните щати в Америка и там има най-малко чужденци. Познанията ми за това какво включват изпитите SAT се ограничават до гимназиалните драми, които съм гледала по „Нетфликс“, и че шансовете някое държавно училище там да ми позволи да продължа да работя по курсовата си работа по обучението си по IB програмата[4] са много малки.

– Не е нужно да решаваме точно сега – добавя Мама бързо. – С баща ти вече платихме за първия ти семестър за тази година в „Ерингтън“. Можеш да попиташ учителите си, приятелите си, да помислиш малко и тогава ще го обсъдим отново. Така добре ли е?

– Да – казвам, въпреки че имам усещането, че нищо не е добре. – Звучи чудесно.

Баба почуква с кокалчетата на пръстите си по масата, което кара и Мама и мен да подскочим стреснати.

– Айя[5], прекалено много говорене по време на хранене! – Той сочи с пръчиците си към блюдата, разположени между нас. – Чиниите вече изстиват.

Когато отново вземам пръчиците си, хората на масата до нас започват да пеят китайската версия на „Честит рожден ден на теб“, силно и фалшиво. Седналата в средата възрастна баба кима и пляска с ръце в такт и се смее с широката си, беззъба усмивка. E, поне някой ще си тръгне от този ресторант в по-добро настроение, в сравнение с това, с което е влязъл.

***

В мига, в който излизам навън, от челото и по веждите ми започват да се стичат капчици пот. Децата в Калифорния винаги се оплакваха от горещината, но лятото в Пекин е задушно, безмилостно, като често единственият източник на облекчение е сянката на дърветата утун, засадени по улиците. В момента е толкова горещо, че едва дишам. Или може би това е просто паниката, която ме е сковала.

– Хайде, ние тръгваме, дете – подвиква ми Mама.

На лакътя ѝ се люлеят няколко найлонови торбички, натъпкани с всичко, и имам предвид абсолютно всичко, останало от днешния обяд. Дори е взела кокалите на патицата.

Помахвам ѝ с ръка. Издишвам. Успявам да кимна и да се усмихна, когато Мама, вместо довиждане, започва да нарежда обичайните си съвети: не спи до по-късно от единадесет или ще умреш; не пий студена вода или ще умреш; пази се от педофили по пътя към училище; яж джинджифил, много джинджифил; не забравяй да проверяваш индекса на замърсяване на въздуха всеки ден...

След това тя и Баба тръгват към най-близката станция на метрото, тълпата бързо поглъща нейното дребно телце и високата, ръбеста фигура на Баба, а аз оставам съвсем сама. В задната част на гърлото ми започва да се надига нечовешко напрежение.

Не. Не трябва да плача. Не тук, не сега. Не и когато ми предстои церемония по награждаване. Може би последната, на която някога ще отида.

Принуждавам тялото си да се движи, искам да се съсредоточа върху нещата край мен, върху каквото и да е, за да измъкна мислите си от черната засмукваща дупка на тревогата, която се е отворила в главата ми.

В далечината се издигат множество безсрамно луксозни небостъргачи, всички от стъкло и стомана, чиито заострени върхове промушват и остъргват синьото небе. Ако примижа, дори мога да различа известния силует на централата на телевизията. Всички наричат сградата „Гигантските гащи“ заради формата ѝ, въпреки че Мина Хуанг, чийто баща я е проектирал, от пет години се опитва, но не успява, да накара хората да спрат да наричат постройката с такива грозни определения.

Телефонът ми избръмчава в джоба на полата ми и без да поглеждам, знам, че не е съобщение (никога не е), а алармата: остават само двадесет минути до началото на церемонията. Принуждавам се да вървя по-бързо, минавам през криволичещите тесни улици, задръстени от рикши, продавачи и малки жълти велосипеди; покрай струпаните хора пред магазините за хранителни стоки и нудли; покрай изписаните с калиграфски знаци реклами, които мигат по неоновите табла.

Колкото повече приближавам шосето „Третият Кръг“, толкова повече трафикът и тълпите се сгъстяват. Навсякъде има хора. Всякакви хора: плешиви чичковци, които си веят със сламени ветрила, с цигари в устата, с ризи, разкопчани до средата, за да показват изгорелите си от слънцето кореми – всичко в тях сякаш крещи „Не ми пука“; стари лели, които се движат устремено по тротоарите към откритите пазари, влачейки след себе си пазарски колички с щамповани цветя; група ученици от местното училище, които пият бъбъл чай от големи чаши и ядат печени сладки картофи пред щанд за снаксове, а на седалките между тях са разтворени купчини тетрадки за домашна работа, чиито страници се полюшват от вятъра.

Докато минавам покрай тях, чувам един от учениците да пита с драматичен шепот и с тежък пекински акцент:

– Копеле, видя ли това?

– Какво да видя? – отговаря едно момиче.

Продължавам да вървя, без да обръщам поглед към тях, и правя всичко по силите си, за да изглеждам така, сякаш не чувам какво си говорят. Но пък от друга страна, сигурно предполагат, че така или иначе не разбирам китайски – местните хора неведнъж са ми казвали, че изглеждам като някой, който не е от тук, като чужденка, или „чиджу“, каквото и да означава това, по дяволите.

– Тая ходи в онова училище. Там учи дъщерята на онази хонконгска певица…как се казваше? Кристъл Лам? Та тя е записала дъщеря си там, а също там ходи и синът на главният изпълнителен директор на „SYS“... Чакай, нека само да го проверя в Байду[6]…

– Уакао[7]! – псува момичето няколко секунди по-късно. На практика усещам как e забила поглед в тила ми с отворена уста. Лицето ми пламти. – Триста и тридесет хиляди юана само за една година? На какво ги учат там, как да съблазняват кралски особи? – След кратка пауза, тя продължава: – Но това не е ли международно училище? Мислех, че е само за бели хора.

– Какво знаеш ти? – казва презрително първият ученик. – Повечето международни ученици са просто китайци, които имат чужди паспорти. Лесно да се родиш в чужбина, ако родителите ти са богати.

Това изобщо не е вярно: аз съм родена точно тук, в Пекин, и се преместих в Калифорния с родителите си едва на седемгодишна възраст. А що се отнася до това дали съм богата... Не, няма значение. Не е като да имам намерение да се обърна и да се захвана да му обяснявам. Освен това достатъчно пъти ми се е налагало да разказвам на непознати цялата си житейска история и вече знам, че понякога е по-лесно просто да ги оставя да предполагат и да си мислят каквото си искат.

Без да чакам светофарите да светнат зелено, а и тук така или иначе никой не ги спазва, пресичам пътя, почти щастлива, че няма да чуя останалата част от разговора им. След това наум си правя бърз списък със задачи. Това е нещото, което винаги ми действа добре, когато съм стресирана или разочарована.

Краткосрочни цели. Малки препятствия. Неща, които са под мой контрол. Като например:

Първо: да изкарам цялата церемония по награждаването, без да бутна Хенри Ли от сцената.

Второ: да предам есето по китайски език по-рано (последен шанс да спечеля благоволението на Уей Лаоши[8].

Трето: да прочета учебната програма по история преди обяд.

Четвърто: да проуча Мейн и най-близките държавни училища в Пекин и да разбера на кое място има най-голяма вероятност за бъдещ успех, ако изобщо има такъв, без да полудееш и/или да счупиш нещо.

Виждате ли? Всичко това е напълно изпълнимо.

***

– Сигурна ли си, че си ученичка тук? – пита охранителят, сбърчва гъстите си вежди и ме гледа от другата страна на училищните порти от ковано желязо.

Преглъщам раздразнението си. Преминаваме през този ритуал всеки път, без значение, че съм облечена в училищната униформа или че съм се регистрирала по-рано тази сутрин, за да пренеса нещата си обратно в общежитието.

Може би нямаше да ме притеснява толкова много, ако не бях станала свидетел как същият охранител помаха на Хенри Ли с широка усмивка, без да му задава никакви въпроси. Хора като Хенри вероятно дори нямат нужда да носят със себе си лична карта – само лицето и името му са достатъчни, за да влезе навсякъде.

–Да, сигурна съм – казвам, като избърсвам с ръкава на сакото си потта, покрила челото ми. – Ако можете да ме пуснете, шушу[9].

– Име? – прекъсва ме той, като сега изважда някакъв скъп на вид таблет, за да запише данните ми.

Откакто училището ни реши да се откаже изцяло от хартията преди няколко години, не се е видял краят на количеството ненужна техника, която са въвели. Дори менютата в столовата ни вече са изцяло дигитални.

– Китайското ми име е Сун Ян. Английското име е Алис Сън[10].

– Коя година си?

– Дванадесета.

– Ученическа карта? – Сигурно долавя изражението на лицето ми, защото бръчката между веждите му става по-дълбока. – Момиче, ако нямаш ученическа карта...

– Н-не, не, не е това... ето, вижте, имам – мърморя, вадя картата си и я вдигам, за да я види.

Миналата година си направихме снимки за ученическите карти по време на изпитната сесия и в резултат на това на моята снимка изглеждам като нещо, което току-що е изпълзяло от канавката: обикновено гладката ми черна опашка е мазна и рошава след седмицата, в която пропуснах миенето на косата си, за да имам време да преговарям. Лицето ми е покрито с петна от стрес, а под очите ми са провиснали огромни тъмни кръгове. Кълна се, че виждам как охранителят леко повдига вежди при вида на снимката ми, но поне портите се отварят няколко мига по-късно и със скърцане спират до двата каменни лъва-пазители, обърнати към улицата.

Събирам последното си останало достойнство, благодаря му и бързам да вляза вътре.

Който и да е проектирал кампуса на училище „Ерингтън“, явно е имал намерение да създаде артистична смесица от източни и западни, стари и модерни архитектурни елементи. Ето защо главният вход е постлан с плоски, широки плочки като тези в „Забранения град“[11], а по-надолу са разположени изкуствени китайски градини с езерца с риби Кои и стъпаловидни пагоди с наклонени покриви в цвят вермилион. Но самите училищни сгради са изградени от лъскави прозорци от пода до тавана и стъклени мостове, простиращи се над зелените морави. Ако трябва да бъда честна, обаче, изглежда по-скоро така, сякаш някой е започнал да снима тук някоя от онези древни китайски драми със старите традиционни носии и е забравил да разчисти реквизитите от снимачната площадка. Не помага и фактът, че всичко е толкова разпръснато.

Отнема ми почти десет минути, за да претичам през двора, да заобиколя сградата по наука и да вляза в залата за училищни събрания, а дотогава огромното, ярко осветено пространство вече се е напълнило с ученици. Развълнуваните гласове се удрят и рикошират от стените и се връщат обратно, като разбили се в брега вълни.

Хората говорят още по-високо от обикновено, тъй като всички са започнали монолози за нещата, които са правили през лятото. Дори не е нужно да слушам, за да знам подробностите; всичко беше качено в Инстаграм – от снимките по бански на Рейни Лам в някаква вила, в която някога са отсядали сестрите Кардашиян, до многото селфита с всякакви филтри на Шанел Цао на новата яхта на родителите ѝ.

Когато шумът достига кресчендо, оглеждам залата в търсене на място, където да седна, или по-точно на хора, до които мога да седна. По принцип съм приятелски настроена към всички, но социалното разделение все още е налице и се влияе от всичко – от първия ти език (най-разпространени са английски и мандарин, следвани от корейски, японски и канто) до това колко пъти си постигнал нещо достатъчно впечатляващо, за да бъдеш включен в месечния бюлетин на училището.

Предполагам, че това е най-близкото до някакъв вариант на меритокрация, каквато може да се очаква на място като това училище, с изключение на факта, че Хенри Ли е бил включван в бюлетина петнадесет пъти за четирите си години тук. Не че съм броила или нещо подобно.

– Алис! – Поглеждам нагоре и виждам съквартирантката си Шанел да ми маха от средния ред.

Тя е красива като модел от Таобао[12]: заострена брадичка, бледа като стъкло кожа, дълъг, изтънен бретон, умишлено разрошен, талия с размера на бедрото ми и двойни клепачи, които определено не бяха там преди две лета. Майка ѝ, Коко Цао, всъщност наистина е модел – миналата година се снима за „Воуг Китай“ и лицето ѝ може да се види на почти всеки щанд за списания в града. Баща ѝ притежава верига от престижни нощни клубове в Пекин и Шанхай. Но това е приблизително всичко, което знам за нея.

Когато преди години се настанихме в общежитията в началото на седма година, част от мен се надяваше, че ще станем най-добри приятелки. И известно време изглеждаше, че така и ще се случи – всяка сутрин ходехме заедно на закуска в кафетерията и се чакахме пред шкафчетата си след часовете.

Но след това тя започна да ме кани да излизам на шопинг с нея и богатите ѝ приятели от фуардай[13] на места като „Санлитун Вилидж“ и „Гуомао“, където предлаганите дизайнерски чанти вероятно струват повече от целия апартамент на родителите ми. След като ѝ отказах за трети път с някакво неясно и казано със заекване извинение, тя просто спря да ме кани. Дори и така да е, не е като да сме в лоши отношения или нещо подобно, а сега точно до нея има празно място...

Приближавам се към нея, соча мястото, надявайки се да не изглеждам толкова зле, колкото се чувствам.

– Мога ли да седна тук?

Тя примигва към мен, явно малко изненадана.

Веднага предполагам, че ми е била помахала от учтивост, а не като покана. Но след това, за мое облекчение, тя се усмихва, перфектните ѝ като порцелан зъби почти блестят на фона на притъмняващите светлини в залата.

– Да, разбира се.

Точно успявам да седна, когато нашият старши координатор и учител по история, господин Мърфи, излиза на сцената с микрофон в ръка. Той е един от многото американски емигранти в нашето училище: диплома по английски език от приличен университет, но не от „Бръшляновата лига“, китайска съпруга, две деца. Вероятно бе дошъл в Китай в следствие криза на средната възраст, но бе останал заради заплащането.

Той почуква по микрофона два пъти, при което изтръгва от него кошмарен писклив звук, който кара всички да сгърчат лице.

– Здравейте, здравейте – казва той в настъпилата тишина. – Добре дошли на първото ни събрание за учебната година – много специално събрание, ако си спомняте...

Сядам малко по-изправена на мястото си, макар и да знам, че награждаването предстои едва в самия край. Първо трябва да преминем през цялата процедура на самореклама. Господин Мърфи прави знак с ръка и проекторът се включва, като изпълва екрана зад него с познати имена и цифри и лесно разпознаваеми училищни лога. Процентите на приетите. Според данните от презентацията, показани на PowerPoint, над 50 процента от миналогодишния випуск са приети в „Бръшляновата лига“ или в Оксбридж[14].

Неколцина ученици в публиката говорят тихо с изумление – най-вероятно това са тазгодишните нови ученици. Всички останали вече са свикнали с тези неща – достатъчно впечатлени сме, но не сме втрещени. Освен това завършилият предишната година випуск е имал още по-висок процент на приемане.

Господин Мърфи продължава да говори за успеха във всички области и за отдадеността към изключителни резултати. Струва ми се, че тирадата му трае години.

След това съобщава изпълнителите ни за деня и всички като по команда застават нащрек, когато обявяват името на Рейни Лам. Някой дори подвиква, за да я подкрепи.

Рейни се изкачва на сцената под оглушителни аплодисменти и не мога да контролирам лекото подръпване в гърдите си, наполовина възхищение и наполовина завист. Отново е като в детската градина, когато някое дете се появи с онази нова, лъскава играчка, която тайно си гледал от седмици и за която си копнял.

Когато Рейни сяда на пианото, светлината на прожекторите се излива над нея в ярък златен ореол. Изглежда точно като майка си, Кристъл Лам, като истинска хонконгска звезда, която е обиколила целия свят. Сигурно и тя самата го знае, защото размахва лъскавата си махагонова коса, сякаш е в реклама на „Пантен“, и намигва на публиката.

Реално погледнато, дори не ни е позволено да си боядисваме косите, но Рейни има стройно изградена стратегия. През последната година на всеки две седмици тя боядисва косата си с едва доловим по-светъл нюанс и така учителите не забелязват промяната. Всеотдайността ѝ към задачата е почти впечатляваща. От друга страна, предполагам, че е лесно да си изградиш такава стратегия, когато имаш време и пари.

След като всички възгласи най-сетне утихват, Рейни отваря уста и започва да пее и, разбира се, това е един от най-новите сингли на Джей Джей Лин – безсрамно напомняне за факта, че той беше гост на концерта на майка ѝ през ноември миналата година.

След нея се появява Питър О и изпълнява една от оригиналните си рап песни. Ако беше някой друг, хората сигурно щяха да се превиват от смях на местата си, но Питър е добър. Наистина добър. Носят се слухове, че вече е сключил договор с азиатска хип-хоп компания, макар че е също толкова вероятно да наследи поста на баща си в „Лонгфенг Ойл“.

На сцената се появяват още ученици: цигулар-гений от по-горния клас, професионално обучена азиатско-австралийска оперна певица, която вече е пяла в операта в Сидни, и изпълнител на гудженг[15], облечен в традиционна китайска роба.

Тогава, най-накрая, най-накрая, идва моят ред. Пианото е отнесено в някакъв тъмен ъгъл зад завесите и слайдовете на презентацията се сменят. На екрана се появяват думите „Награда за най-добри постижения”, изписани с удебелен шрифт. Сърцето ми лекичко запява.

Наистина няма много напрежение, когато става дума за тези церемонии по награждаване. Всички сме уведомени по електронната поща месеци преди това, ако сме кандидатствали за награда, и ако не броим осмата година, когато се представих зле на изпита по китайски, защото получих тежко хранително натравяне, всяка година, откакто Хенри е тук, с него сме постигали равен брой точки за най-добър ученик и си поделяме наградата.

Човек би си помислил, че вече съм свикнала с това, че може би съм започнала да се притеснявам по-малко, но е точно обратното. Сега, когато имам зад гърба си поредица от успехи, репутация, която трябва да поддържам, залозите са още по-високи, а тръпката от победата – по-голяма от всякога. Това е нещо като… как казват за целувката на любимия човек (не че имам представа дали е вярно): всеки път е като първия.

– Алис Сън – изкрещява господин Мърфи в микрофона.

Всички погледи се насочват към мен, докато бавно ставам от мястото си. Няма бурни възгласи, не е както при Рейни, но поне гледат. Поне ме виждат. Приглаждам униформата си и се отправям към сцената, като внимавам да не се спъна.

Господин Мърфи е застанал пред мен, стиска ръката ми, насочва ме към светлината на прожекторите и всички започват да ръкопляскат. Виждате ли, бих могла да увехна, да се смаля, да умра на място, ако си помисля, че хората ме съдят или говорят глупости зад гърба ми, но това, този вид положително внимание, с пълното ми име казано пред всички, докато аплодисментите се разнасят из залата като удари от барабан… не бих имала нищо против да се къпя в този момент завинаги.

Но моментът трае едва няколко секунди, защото господин Мърфи извиква името на Хенри Ли и ето, точно така вниманието на всички се измества. Пренасочва се. Аплодисментите стават забележимо, болезнено по-силни. Проследявам погледите им и стомахът ми се свива, когато го забелязвам да стои на първия ред.

Наистина това е една от най-големите несправедливости в живота, освен младежката безработица, данъците и всичко останало, разбира се – че Хенри Ли изглежда по този начин. За разлика от нас, той очевидно е прескочил неприятния етап на пубертета, като в края на миналата година, сякаш за една нощ, изгуби имиджа си на малко, сладко момче от рекламен постер за програмата по математика „Кумон“. Сега, с острия си профил, стройното си телосложение и гъстите си черни вълнисти коси, които някак си винаги падат перфектно върху тъмните му вежди, може да мине за бъдещ идол, както и за наследник на втората по големина китайска технологична стартъп компания.

Движенията му са плавни, но целенасочени, докато скача на сцената с една крачка, а на красивото му, отвратително лице внимателно е нагласен онзи поглед на слаб интерес, който толкова мразя.

Сякаш чул мислите ми, очите му се впиват в моите. Извиващото се, изгарящо усещане в стомаха ми ме боде като нож.

Господин Мърфи му прави място и застава пред мен.

– Честито, Хенри – казва той, след което започва да се смее с цяло гърло. – Сигурно вече ти е омръзнало от всичките тези награди, а?

В отговор Хенри само му се усмихва учтиво. Принуждавам се да се усмихна и аз, въпреки че стискам зъби толкова силно, че челюстта ме заболява. Стискам силно, когато Хенри заема мястото си до мен, оставяйки само два ужасни, подлудяващи сантиметра разстояние между нас. Мускулите ми се напрягат, както става винаги в негово присъствие, когато той се навежда, пренебрегвайки неписаната, но приета граница за лично пространство, и прошепва така, че само аз да чуя:

– Поздравления, Алис. Страхувах се, че няма да успееш тази година.

Повечето чуждестранни ученици завършват с някаква версия на американски акцент, но акцентът на Хенри е с ясно изразена британска нотка. Отначало си помислих, че просто се е учил стъпка по стъпка от някакъв наръчник как да бъде най-претенциозния човек на света, но след известно следене… не, проучване, разбрах, че всъщност е прекарал няколко години в начално училище в Англия. И то не просто в какво да е начално училище, а същото, в което е учил и синът на министър-председателя. Има дори снимка, на която двамата са заедно до училищните конюшни, широко усмихнати и с румени бузи, а на заден план някой чисти тор от конете.

Акцентът на Хенри е толкова разсейващ, че ми трябва цяла минута, за да регистрирам обидата му. Знам, че намеква за последния ни изпит по химия. Той беше получил пълните точки, както обикновено, а аз загубих една точка само защото избързах с едно доста трудно уравнение за окисляване. Ако не бяха двата допълнителни въпроса, с които се справих накрая, наградата щеше да ми се изплъзне.

За момент не мога да реша кое мразя повече – уравненията за окисляване или него.

След това виждам самодоволната усмивка, която сега играе в ъгълчетата на устните му, и си спомням с нов прилив на неприязън за първия път, когато стояхме на сцената заедно, точно по този начин. Опитах се да бъда учтива, дори му направих комплимент, че се е справил по-добре от мен на теста по история. Но той просто беше сложил същото самодоволно и вбесяващо изражение на лицето си, присви рамене и каза:

– Беше лесен тест.

Стискам зъби още по-силно.

Това е единственото, което мога да направя, за да не забравям целта, която си поставих по-рано: да се въздържам от импулсите си да бутна Хенри от подиума. Дори и ако това би ми донесло огромна радост и удовлетворение. Дори и ако той е самото проклятие в съществуването ми от почти половин десетилетие, дори и напълно да го заслужава, въпреки, че все още ме гледа с тази нелепа усмивка...

Не. Контролирай се!

Така или иначе сме принудени да останем на място, тъй като фотографът бърза напред, за да ни снима за годишния албум.

Тогава мисълта ме връхлита, облива ме като ледена вода: докато излезе годишникът, аз вече няма да съм тук. Не, не само това, но и няма да се дипломирам в тази зала, името ми няма да е вписано в списъка на приетите в „Бръшляновата лига“, няма да изляза от училищната врата със светло бъдеще, проснато в краката ми.

Усещам как усмивката на лицето ми замръзва, всеки миг ще се разтвори по краищата. Мигам прекалено бързо. В периферното си зрение виждам лозунга на училището „Ерингтън е дом“, изписан с огромни букви върху разпънат транспарант. Но „Ерингтън“ не е дом, или просто не е дом за момиче като мен. „Ерингтън“ е стълба. Единствената стълба, която можеше да измъкне родителите ми от мизерния им апартамент в покрайнините на Пекин, която можеше да скъси разстоянието между мен и седемцифрена заплата, която можеше да ми позволи да застана наравно с човек като Хенри Ли на голяма полирана сцена като тази.

Как, по дяволите, ще си проправя път към върха без него?

Това е въпросът, който гризе нервите ми като гладен плъх, докато се връщам на мястото си замаяна. Едва отвръщам на специалното малко кимване в знак на одобрение от страна на господин Чен, едва забелязвам усмивката на Шанел и прошепнатите поздравления на другите ми съученици.

Останалата част от церемонията се влачи като немощен охлюв. Струва ми се, че оставам седнала прекалено дълго, тялото ми е замръзнало на място, а умът ми работи на пълни обороти.

Започвам да усещам студ по цялото тяло, въпреки задушаващата жега. Когато господин Мърфи ни освобождава за деня, вече треперя и докато се присъединявам към потока от ученици, които излизат през вратите, една малка част от мозъка ми регистрира факта, че може би този студ не е нещо напълно нормално.

Преди да успея да проверя дали имам температура или нещо такова, някой зад мен се покашля леко. Звукът е странно официален, като на човек, който се подготвя да произнесе реч.

Обръщам се.

Хенри.

Разбира се, че е Хенри.

В продължение на един много дълъг миг той просто ме гледа, поклаща глава и се замисля. Невъзможно е да се разбере какво мисли. След това пристъпва напред и казва с онзи свой вбесяващ британски акцент:

– Не изглеждаш добре.

Гневът се надига в мен.

Това е! Стига вече!

– Сега ще обиждаме външния ми вид ли? – питам и сякаш изисквам отговор. Гласът ми звучи пронизително дори в собствените ми уши и немалко ученици, които се провират покрай нас, се обръщат и ни мятат любопитни погледи.

– Моля, не разбрах? – Очите на Хенри леко се разширяват, а една едва забележима следа от объркване нарушава прецизната симетрия на чертите му. – Не, аз просто исках да кажа... – След това сякаш вижда нещо на лицето ми, нещо жестоко, обтегнато, защото собственото му изражение се затваря. Той пъха ръце в джобовете си. Извръща поглед. – Знаеш ли какво? Няма значение.

Стомахът ми се свива от внезапната категоричност в тона му и го мразя за това, а още повече мразя себе си заради глупавата си реакция. Имам поне двадесет хиляди по-важни неща, за които да се притеснявам, от това какво мисли Хенри Ли за мен.

Неща като студа, който продължава да се пръска под кожата ми. Обръщам се назад и изтичвам през вратите навън, към тревната площ на двора. Очаквам да се почувствам по-добре на слънчева светлина, но треперенето ми само се засилва, а студът стига до пръстите на краката ми.

Определено не е нормално.

После, без предупреждение, нещо се забива право в гърба ми. Дори нямам време да извикам и се сривам с все сила на колене. Болката ме пронизва, а твърдата изкуствена трева се впива в дланите ми.

Скимтя, но вдигам поглед навреме, за да видя, че виновникът не е нещо, а някой. Момче със здраво тяло, като бик, и два пъти по-високо от мен.

Андрю Ше.

Чакам го да ми помогне да се изправя, да се извини поне, но той просто се намръщва, докато възвръща равновесието си, очите му минават право през мен и се обръща и се отдалечава.

В главата ми се сражават объркване и възмущение. Все пак това е Андрю Ше – момчето, което слага във всяко свое изречение фрази като „съжалявам“, „според мен“ и „вероятно“. Момче, което не може да се изкаже в час, без лицето му да се изчерви. Та той винаги е първият човек, който поздравява учителите за добро утро, поради което всички в нашата паралелка му се подиграват безмилостно – затова, че е учтив до безобразие.

Но когато се обръщам към матираните стъклени врати, за да проверя за евентуални наранявания, всички мисли за Андрю Ше и елементарния етикет изчезват от главата ми. Сърцето ми се удря в ребрата, силен, накъсан, бесен ритъм от типа това-не може-да се случва-не-може-да-се-случва-не може да се случва-

Защото вратите отразяват като огледало всичко: децата, които се изсипват на баскетболното игрище, изумрудените бамбукови горички, засадени около сградата по наука, ятото врабчета, което се издига в небето в далечината.

Всичко, всичко освен мен.

------------------------------------------------------------------

[1] Традиционна китайска дреха. Бел. пр.

[2] От китайски: „татко“. Бел. пр.

[3] Китайски вариант на „Туитър“. Бел. пр.

[4] Програма за „Международен Бакалауреат“, при която учениците получават сертификат за академично и личностно развитие, след провеждане на специален курс по обучение. Бел. пр.

[5] От китайски: възклицание за подканване, изразяване на изненада или радост. Бел. пр.

[6] Основната интернет търсачка в Китай. Бел. пр.

[7] Една от нецензурните китайски псувни. Бел. пр.

[8] От китайски: почтено обръщение към учител, което стои след фамилията. Бел. пр.

[9] От китайски: обръщение към по-възрастен мъж. Бел. пр.

[10] От английски: „sun“ – слънце. Бел. Пр.

[11] Недостъпният за никого императорски дворец в Пекин. Бел. пр.

[12] Китайска онлайн платформа за мода. Бел. пр.

[13] Хора от богати семейства. Бел. пр.

[14] Събирателно за „Оксфорд“ и „Кеймбридж“. Бел. пр.

[15] Китайска цитра. Бел. пр.